Ах, как не искам да съм сама…

Автор: Mality

Напоследък се чувствам странно, някак тъжно и самотно. И ми се плаче , господи как ми се плаче.  Добре , че го има този блог да споделям какво чувставам,  защото напоследък няма с кого да споделя каквото и да е,  и това още повече ме натъжава.  Седя будна до посред нощ,  гледам филми,  в които се случват хубави неща, и си мисля, че ще полудея , ще експлоадирам. Превърнала съм се от онея интернет маниаци, които седят пред компютъра и чакат някой да каже нещо..  Социалния ми живот започва лека полека да накуцва… моя социален живот… моя.. който никога не е страдал, дори имаше момент,  в който исках спокойствие,  но не го получаваах.  Явно е трябвало да внимавам какво си пожелавам..  А и за 5 месеца бях така заслепена от тази вече бивша любов,  която преживях, че съвсем се оставих на произвола.  И така завъртяна – от вкъщи при него – на работа – от работа при него.. като добра „съпруга“ и може би тук там нещо по-различно и сън. Сивото ежедневие ми се струваше цветно с него,  и допуснах това което най-много не харесвам на влюбените – че забравят всички останали около себе си и винаги се надявах че ми се случва само за малко в началото.  Но се случи и ме държа дълго.  Достатъчно дълго за да започна да изчезвам.  Спрях да звъня на хората,  и те спряха да звънят на мен.  И кой е толкова голям мазохист, че в продължение на 5 месечен отказ,  ще продължи да ме търси.  Започнах да изчезвам от живота на хората, като хубав,  но далечен спомен.  А може би дори не съм хубав спомен, знам ли.  Е разбира се , с доста хора преустанових контакти нарочно, защото не желая да излизам с Неистински хора.  Но накрая май се оказа че повечето,  почти всички са такива.  И аз останах сама.  Лошото е , че спрях да излизам и с истинските такива и сега като им позваня,  те вече са заети с друго.  Защото няма да чакат мен разбира се.  Изчезнала от тежните ежедневни контакти.  Изчезнала от света .  Само там,  в интернет пространството седи един скайп „Mality“ и един Facebook – Malina Barakova.  Но тя няма с какво да ви се похвали,  защото нищо не и се случва. Просто е едно самотно момиче, с ограничени финанси , с неотдавнашна гадна раздяла.  И с неколцина приятели , на 400 км далече от нея,  живеещи живота си там и без нея.  Да.  Чувствам се вече извън живота на хората,  които обичам.  Пропускам важни събития,  вече не съм част от веселите или тъжните им моменти.  Останала съм в един телефонен разговор,  в който ми разказват какво се е случило без мен и аз мълча.  И това,  което остава да им кажа е че се радвам за тях,  и това си е чистата истина.  Но не се радвам за себе си.  Защото аз не съм част от щастливото събитие,  или не съм била да помогна в тежкия момент. Напоследък вече и не ми споделят,  може би защото не съм наблизо, за да помогна.  Надявам се поне да съм останала близо в сърцата им.  Защото моето е пълно с любов за всички тях,  и още толкова – но останалата няма на кого да я дам.  Каква ирония.  Превърнах се от дива купонджийка и от човек,  който винаги е на мястото на събитията,  в един нещастен домошар, слушащ красива музика , четящ книги и самосъжеляващ се понякога.  Пенсионирах се някак си,  лошото е че сякаш съм пенсонирала и отношенията си с хората.  А не го искам.  И не знам как да го поправя вече.  Защото чувствам някак си , че не съм нужна .  А аз обичам да съм нужна на хората около мен,  да им помагам и съветвам,  да бъда част от нечии живот.  Това ме кара да се чувствам жива..  а сега съм в някаква ужасно мъчителна летаргия.  И чувството е постоянно.  През деня, през нощта – винаги.  И сълзите се стичат спонтанно,  при всяко мило нещо в книгата която чета,  или филма който гледам… Защото не съм щастлива. Вярно е, че няма пълно щастие,  и би трябвало да ми стига да съм жива и здрава,  както и хората, които обичам да са живи и здрави.  Но не ми стига.  Защото не се чувствам обичана … Това е проблема,  не чувствам, че някой има нужда от мен, за да го разсмея , разведря, или просто, за да говори с мен.  Но аз имам нужда от такъв, такива хора.  Имам нужда от топли контакти. Защото, човек е социално животно, а започнат ли да изчезват социалните му контакти, той вече не е човек. Превръща се във вълк единак и умира сам някъде без никой да разбере за това, и без никой, който да го оплаче. Самотата е плашеща,  по-лоша е от смъртта.  Защото да си жив и да си самотен е по-лошо от това. И пишейки това, по радиото се завъртя тази любима песен „Вървят ли двама“ и ме накара да се разплача. Да – „ах, как не искам да съм сама..“ е точно това, което исках да споделя. Не искам да изчезвам и се нуждая от хора около себе си. И повтаряйки един човек – Аз обичам хората! И не мога да живея без такива,  които да са ми близки. Сигурна съм, че и ТИ неможеш. Никой не може.

Пловдив !

Автор: Mality
Незнам дали съществува Пловдивчанин , който да не се гордее с града в който се е родил и живее. А не малко са и хората,които са се преместили от някъде другаде в този безкрайно красив град и са го обикнали като свой! И няма как да не обикнеш Пловдив… той просто е един на света!

За съжаление няма втората част на този филм, или поне аз не я открих, но това което се казва в 1ва и 3та е повече от достатъчно и никога достатъчно за този град!



И както под един от тези клипове пише: Възможно ли е човек да бъде влюбен в един град??? Да, ако този град се нарича Пловдив! Абсолютно съгласна съм… Древен и вечен!

Перфектни

Автор:Mality

Някога мислили ли сте си за онзи перфектен мъж , онзи който е по филмите , по постерите и в рекламите. Онзи с хубавата усмивка , с перфектното тяло и прочие.. Доста жени напоследък забелязвам как се лъжат по този измамен мъжки профил създаден по запитване на жени за мечтите им.. И виждам как отчаяно търсят този перфектен мъж у половинките си и не са щастливи,защо – защото той е мъничко по-нисък от тях?! А не се замислят, че точно тези мъже от рекламите съвсем не са перфектни – най-малко те – някои от тях са наркомани, други са грубияни , трети може и да са хомосексуални. Но въпреки това ме учудва колко много жени мечтаят за приказния принц на бял кон ще дойде, докато до себе си имат реален принц, които всъщност е тяхната душевна половинка. Лошото е , че го знаят, но не са доволни. Не казвам че трябва да се задоволиш с някой, с който не си щастлива, напротив, но трябва да гледаш реално. Както заблудата на повечето жени – че ще успеят да променят мизерника, който седи на канапето и не си мърда пръста -с много любов , търпение и с течение на времето. Лъжа и измама! Не можеш да промениш 20 и кусур годишен мъж , свикнал да е това което, към това което ти искаш той да е. Тц.. няма такова нещо. Не казвам че хората не се променят. Но моля ви замислете се, ако това не е човека, който искате да бъде със вас, а искате да го префасонирате в своя собствен илюзорен мистър „перфектен“.. По дяволите, какво си мислите, че ще направите??? Или той е МЪЖА , или не е … и ще дойде по-добър.
Когато бях малка, за мен всяко момче което си харесвах беше перфектно, въпреки че беше хулиган, или пък беше твърде нисък или не много умен. Вярвах че всеки един от тях – както се казва „сляпо“ – е перфектен за мен сам по себе си . Може би това се опитвам да кажа… че ако наистина обичме мъжа до себе си, ние го приемаме такъв, какъвто е, със всичките му качества и недостатъци .. И това всъщност се отнася за хората като цяло. Ако обичаш някого, трябва да обичаш него, а не представата си за него. Защото рано или късно отрезвяваш и осъзнаваш , че всъщност обичаш нещо, което се надяваш той да стане, но не е и може да не бъде никога. И драмата започва. Не казвам, че когато си влюбен трябва да правиш компромиси и да прощаваш някъкав вид неприемливо качество в „твоя“ човек, но замисли се – откъде идват впоследствие проблемите. И колкото и да ви обича тоя мъж , и колкото и да се опитва да бъде по твоя стандарт за да останеш с него, той едва ли ще се промени така както си го представяш. И според мен най-голямата грешка във връзките е че повечето хора очакват „техния“ човек да стане такъв какъвто ще е перфектен и започват да се обвиняват един другиму впоследствие. И аз съм правила тази грешка и добре си спомням, как бях влюбена в идеята за този мой мъж… а той просто си остана нещастник. Следващия път се влюбих в нещастника със силната вяра че е моментно пропаднал, и че това ще се промени , но той пак си остана нещастник, какъвто не търся за себе си. И не – нямам някакви критерии за мъж и незная дали следващия път пак няма да се влюбя в мистър „толкова неподходящ“ и после отново да се чудя: „боже какво правя с този, той ме дърпа надолу и назад“ (примерно). Но това което знам е че няма да разчитам, на промяна , и ако не ме удоволетворява човека с когото съм, явно просто няма да се получи помежду ни, и просто не ни е писано – защо да се мъчим , след като и двамата ще се чустваме по-добре разделени. И въпреки че звучи хладнокръвно, и сякаш съм човек , които не дава шанс на човека до себе си да се докаже. Но не е така . Просто не ви ли се е случвало да имате такава връзка.. в която да имате нещо общо, но да не сте удоволетворени от отношенията си и накрая да се получи така,че просто да се карате и карате без смисъл. И какъв е кяра да се измъчвате взаимно, вместо да продължите всеки по пътя си и да търсите щастието си? За мен няма смисъл да измъчвам себе си, или друг човек. Не би трябвало да правим големи компромиси със себе си.. но все пак трябва и да даваме шанс на хората до себе си – само не прекалено много шансове. Но има и друго – не прекалявайте с ревливите женски филми – мечтания актьор от любимия ви филм няма да се влюби магично във вас изведнъж ,но мъжа с който ще бъдете наистина щастливи,защото ще бъде половинката на вашето собствено аз – той чака някъде зад някой ъгъл и съм сигурна че всички ще го срещенем. Онзи „перфектен“ мъж, „ перфектната „ жена“ и душа за всеки от нас. Половината от нашето цяло. Но това не значи че дотогава ние сме половин хора. Напротив – всички сме личности и сме перфектни по свой собствен начин.

Истински ли?

Aвтор: Mality

Загубена и наивна ли ви изглеждам? Нима хората които казват това , което мислят са останали толкова малко, че е чист късмет да срещнеш такъв, въпреки че всеки втори се бие в гърдите че е откровен. И въз основа на какво мили хора мислите, че лъжите и сметкаджийството ще са ви от полза и ако са, то докога? Какво коства да си кажеш в очите всичко с човека срещу теб? Може би аз нещо не съм наред , да вярвам че ме ценят именно защото съм откровена и не намирам смисъл в лъжите. Не съм светица, не казвам че понякога не послъгвам, но никога това не афектира върху хората. Истината винаги излиза на яве – колкото и добре да сте се опитали да я скриете, все ще се намери някой, който да открие и отвори кутията на Пандора.
На днешно време е толкова ценно да срещнеш и да познаваш хора, които са способни да говорят „без упойка“ и хора, които да са просто чисти. Аз се радвам, че познавам хора и от двата типа и ми е изключително приятен контакта с тях. И не бих го заменила за нищо. За съжеление обаче познавам твърде много лицемери , двуличници и „мръсни“ хора. Защото просто напоследък света е пълен с мръсотия и кал, и малко хора устояват на изкушението да стъпят на гърба на ближния си и да печелят (независимо какво ) на негова сметка. Хората мачкат за самочувствие, вече и за собствено удоволствие или извинение пред себе си. Колкото и да ми се иска да повярвам, че съм успяла да подбирам хората около мен, все пак цедката ми явно пропуска нечестни такива в живота ми. Лошото е , че съм твърде емоционална , и колкото и живота да ме е направил твърда за доста неща, всъщност когато стане въпрос за взаимоотношения съм ранима и ме боли прекалено много.
Напоследък осъзнавам колко лабилна съм станала, как е поизчезнало онова уверено момиче и как всичко по-грубо ме кара да полудея от яд, а всеки мил жест – дори да гледам как напълно непознати се държат за ръцете – ме кара да навлажня очи и да вкарам оня поглед тип кравичка, който често виждаме по филмите по лицата на блондинките.. Всеки по-прочуствен филм ме кара да ридая с часове свита на кълбо в леглото си и да се чудя какво по дяволите ми е неправилното в малката главица, какво бъркам и къде.. Тъпата болка в гърдите ми която ме задушава понякога съвсем ясно ми казва че нещо липсва там. Или по-скоро нещо се гърчи от болка вътре и това е то – съррцето ми. При всяка лоша дума, всеки лош жест, при всяка загуба се забива по един железен пирон там… И всяка минала любов изгаря части от него. Чудя се дали е останало здраво парче. Но знам, че е , защото се познавам твърде добре и знам че мога да понеса още и още .. И понякога се проклинам , само защото винаги съм била с нагласата че всеки заслужава шанс. И то е така , но се чудя и не мога да си спомня дали някой е давал шанс на мен самата и доколко си заслужава да вярваш в хората. Въпреки, че аз вярвам че във всеки се крие добро сърце под цялата „мръсотия“ отгоре му. И предполагам че винаги ще вярвам колкото и гадости да ми се случват заради това. Уважавам избора на всеки, но не винаги го разбирам и подкрепям. Но всичко си има граница и аз също съм си поставила в някои аспекти такава и не желая да правя компромиси оттук нататък със себе си. Защото никой не може да ме убеди, че оставяйки се да търпя каквито и да било лоши неща към себе си си помагам по някъкав начин – а това все пак е моя живот. Затова и малко по-малко „прочиствам „ списъка си с познати, дори това да е някакъв тип социално самоубийство. Не са ми нужни хора които да ме нараняват с незаинтересоваността си. Предпочитам да съм заобиколена от малко, но качествени хора. И това са хората които търся и с които се старая да поддържам контакт. Хора които са истински, приятно е да се общува с тях и няма да ти забият нож в гърба и да те наранят „просто за спорта“.
Не са останали много хора, на които да се довериш , но смятам че имам такива зад гърба си и също смятам себе си за такъв човек. А на мен ми е достатъчно да живея с чиста съвсет за себе си и да знам че съм честна спрямо останалите около мен. Ако това не устройва някого, прав му път… не съм тук за да съдя когото и да било. Живота си е на всеки от нас.. Всеки има право да избира , а аз съм избрала да бъда себе си.

„Здравето отвътре,личи отвън“

Автор: Mality

Бях занемарила писането си от едно известно време.Завъртяна от живота, и по-точно от грубата реалност и материалност на света в който живеем,дори не се сещам да хвана молива за да рисувам, или да седна пред компютъра за да пиша.Улисани в работа,училище и вършене на най-рутинните задължения в ежедневието ни забравяме за самите себе си,за емоционалните ни потребности,и дори като се замисля за физическите си потребности. Не помня от кога не съм яла като нормален човек, да си приготвя нещо, след това да си сервирам,да се насладя на хапването.. Просто минавам транзит през кухнята хапвам нещо за да не умра от глад и отивам на работа. Да не говорим от колко време не съм спала нормално.. да си легна в 22.00 след като съм погледала телевизия по време на вечеря и да стана в 8.00 свежа и готова за новия ден. Илюзия- В това се е превърнал обикновенния нормален ден. И осъзнавайки колко вреди всичко това на крехкото ми 20 годишно тяло, взех решението да напусна работа. Тази работа която ме разболява с нощните си смени, която върша принудително, защото в условията на икономическа криза работа просто няма за обикновените админисративни служители,камо ли за нас хората на изкуството. Защото то се забравя – какво ще си купиш първо – картина или хляб, ориз или списание?И като по-емоционалната част от обществото ние хората на изкуството се разболяваме вършейки работа от която все пак да взимаме някакакви пари.Лошото е че тя ни изтощава не само физически, а и емоционално, убива ни и ни разболява, и точно така се чувствам и аз , работейки 5-6 месеца безинтересна,безпереспективна работа с много задължения и подигравателна заплата. И слава богу че има кой да ми плаща наема, защото като студентка все още мога да разчитам на мамините подаяния, макар че ме срам.Предпочитам да стоя гладна обаче,отколкото да се топя в неинтелектуална среда, и да хабя здравето си ,което все пак ще ми трябва занапред. Мъчно ми е обаче за хората които нямат кой да им плаща наема, или да отглежда децата им- защото това за съжеление не е проблем само на 20-годишните студенти.Яд ме е че реалността и това в което живеем, цялата помия, не оценява и грам това което правим – а това което всъщност правим е живота Ви по-красив,дома ви по-уютен, днешното четиво по-запленяващо , и разискващо и решаващо въпроси, а може би просто разпускащо.Никой не може да ме обеди че един филм не ви помага за малко да забравите за цялата гадост отвън и да се насладите на света в екрана.Дори разказаната история да е дори по-гадна от това което е навън.
Мислех си наистина за това , какво ни кара да гледаме филмите. И може би в частност, тези сладки оптимистични драми . Дали е жаждата за бягане от реалността,както го изложих по-горе, или просто клюкарската нагласа на хората да се интересуват от чуждите животи, или пък просто ни се иска да сме на мястото на измислените герои,или се асоциираме със техните характери… Незная .. Гледайки надписите на поредната продукция тип сериал – тип непрестанни драми,но накрая побеждава любовта, се замислям защо ги гледам самата аз… Винаги когато гледам такива филми, след края им дълго размишлявам за причината ,заради която съм се разплакала,когато някой бива зарязан,и защо след това пак плача когато нещата се оправят и всичко свърши розово. И истината е че не съм сигурна в отговора си. Понякога ми се струва че виждам част от себе си в изстрадалата героиня, и преживявам болките й като мои. А понякога просто се питам как може героинята да е такава щастливка, и защо това не се слува никога на мен. Странно нещо са тези филми, и странни нагласи ни носят.Понякога след такъв филм съм в невероятно романтично и оптимистично настроение, мислейки – ето „it`s happening“ (повлияна от вечните оптимистични комерсиални американски романтични продукции) , а понякога се заривам в леглото и се самосъжелявам защото осъзнавам колко хиляди проблеми имам на главата си и прекарвам деня или нощта в мислене как да ги реша.И въобще се чудя има ли смисъл от такъв тип продукции , но след поредния изгледан такъв тип филм се убеждавам, че на нас емоционалните, ни е нужно час -два прекарани далеч от собствените ни проблеми в четене на блудкав роман или гледане на бозав филм.И си мисля че всъщност май всички като хора се нуждаем от мъничко бягство на ден, за да може след двата часа занимаване с несъществъващи проблеми, да се върнем към действителността и факта че на сутринта отново сме на скапаната си работа или че трябва да се справяме с ужасно неромантичния мъж до себе си. И тези филми са правени от хора на изкуството.. Също както картините , но те не стават касови хитове, и не биват уважавани.. а нима една хубава картина, една хуабава песен или хубава статия не ви кара да се усмихнете и да позабравите сивото ежедневие. За това ме е яд, че на днешно време хората ценят все по малко красивото , а то е нужно всекиму,защото без него потъваме в безцветната реалност,там където проблемите ни застигат и ни мачкат без капка жал.И после ми кажете че греша в този си ред на мисли. Ще се съглася ,единствено защото ако някой ми каже това, ще приема че е един от многото загубили цветността в очите и съзнанието си,погълнати от боклука в който живеем и ще му простя.Дори ще го съжеля,защото на всеки се случва да забрави че всъщност има за какво да се живее.. И всъщност ето заради какво ги гледаме тези филми, четем тези книги … с сладките приказки в тях, защото те ни дават мъничка надеждица ,че има за какво да се живее ..Че живота не свършва със скапаната ти работа и ужасните хора около теб. И ти можеш да го промениш,стига да поискаш, стига да направиш избора, който ще е най-изгоден за теб.На този етап примерно за мен и моята емоционална същност е по-изгодно да съм с минимални финанси, но здрава и творчески продуктивна , отколкото да имам малко повече пари, и грам самоуважение. Така че, мили хора колкото и труден да е живота ни , моят съвет е все пак да не забравяте своите нужди,колкото и егоистично да звучи , защото все пак това е вашия живот – което не значи че трябва да обръщате по- малко внимание на любимите си хора ( ако те наистина са такива) , но значи че не трябва думичката „трябва „ и тривиалността да дърпат назад Вас и Вашето развитие напред.Вярвам че на колкото и години да е човек, има да върви много по- напред, и живота не е просто кариера,пари и материалност.Грижите за емоционалното ни здраве са толкова важни, ако не и по-важни,колкото грижите за физическото ни здраве.Което ме подсеща за един рекламен слоган който доста пасва – „Здравето отвътре ,личи отвън!“..

Whitesnake – Too many tears..

Няма нужда от думи .. Просто слушайте

I used to be the man for you,
Did everything you wanted me to,
So, tell me, baby,
What did I do wrong…

I told you what you wanted to know,
Precious secrets never spoken before.
All I�m asking,
Where did I go wrong…

Some things are better left unsaid,
But, all I do is cry instead,
Now, I�ve cried me a river,
Thinking how it used to be…

There�ve been too many tears falling,
And there�ve been too many hearts
Breaking in two.
Remember what we had together,
Believing it would last forever.
So, tell me, baby,
Where did I go wrong…

Everything I had was yours,
More than I have ever given before,
So, won�t you tell me
Did I hurt you so bad…

I guess I�m fooling myself,
�cause I want you and no one else.
And I can�t understand
Why you�re doing these things to me…

There�ve been too many tears falling,
And there�ve been too many hearts
Breaking in two…
Remember what we had together,
Believing it would last forever.
So, tell me, baby,
Where did I go wrong, where did I go wrong…

Now my heart is breaking,
My whole world is shaking,
�cause I can�t understand
Why you�re doing these things to me…

There�ve been too many tears falling,
And there�ve been too many hearts
Breaking in two…
Remember what we had together,
Believing it would last forever…
So, tell me, baby,

Where did I go wrong…

А сега?

Автор: Mality

Винаги съм казвала,че живота е низ от решения,важни,или не чак толкова за това как ще го живеем.Някои от тях не забелязваме,като решението да станеш утре в 7,а не в 8 часа примерно,а други променят живота ни до неузнаваемост.Вторите са трудни и се осмислят дълго време, е , не винаги, но в повечето случаи е така.
Решението да се преместя за да уча и живея в друг град беше от този тип решения.Такова ,което промени и все още променя живота ми.Непознатият град,хилядите непознати лица,нито едно от които близки,самата атмосфера.Непознатото.Не се уплаших,но се почувствах самотна.Месеци на самота,до степен депресия.Чудех се дали няма да си умра така самичка.После срещнах него,непознатото момче и се влюбих.Влюбих се в усмивката,влюбих се в начина по който довършвахме изреченията си,влюбих се в независия му дух,в дъха му… Влюбих се силно и необмислено.Едно от онези в началото малки,превръщащи се без да разбереш в големи решения.Невероятно е как живота ти преобръща на 180 градуса когато се влюбиш.Не че не ми се е случвало и преди,н не и точно така.Бях забравила какво е.А когато той каза „Обичам те“ дори се разплаках.Някой ме обичаше,и аз го обичах.Никога не съм се отдавала повече на някого,както на него.По цял ден бях замаяна от мисълта,летях от щастие.
Но както се казва в една от онези „бабини“ истории „ не бой се и това ще мине“.Малко по малко щастието взе да се изнервя,грешките да дразнят,а липсата на нормалните за влюбените неща да убиват.Влюбена съм все още,но се чудя вече защо?..Знаех си ,че е твърде хубаво,за да е истина..А очите ми се насълзяват с всеки ред..Чувствам една тъпа болка и странно усещане..И мисля че ми предстои в близко бъдеще още едно от онези важни за живота решения, и може би ще промени отново хода на нещата покрай мен.. Плаша се ,но ще трябва да да се изправя сама пред себе си,и да реша за себе си…

Тежко е без приятели

Автор: Mality

Рових се в разните листчета които държа в един син тефтер,който нося постоянно със себе си,и открих интересен текст които съм писала преди месец-два….Преди да ми дойдат на гости любимите ми приятелки от Пловдив,може би края на юли те бяха при мен във Варна.,значи това е писано примерно в началото на юни…. но ми хареса и реших да го постна:
„Иска се смелост да бъдеш какъвто си,да бъдеш себе си.Изисква се сила да отстояваш своето,а понякога просто не успяваш.Има дни в които ти се иска да потънеш в дън земя,или дни в които просто си на ръба на срив.
Аз лично имам такива дни редовно и в последните няколко съм в точно такъв период. В един момент съм в страхотно настроение,случва се нещо съвсем незначително и ми иде да се разплача.Понякога успявам да преглътна сълзите,но понякога,както в последните дни не мога да се сдържа.Сълзите просто текват без покана,разстройвам се бързо и от не чак толкова разстройващи неща.Не мога да го обесня,може би се случва така заради някоя обърквация на този пуст женски хормонален баланс,може би просто аз не съм съвсем редовна,може би нещо не е наред.. А може и вече да имам проблеми с пустите си нерви..то малко ли неща са били на главата ми.Добре че се боядисвам, че знам ли може косите ми да са побелели вече.Незнам,просто не съм на себе си.. избухвам в сълзи за малки неща,разстройвам се или се ядосвам за нищо.. май просто ми е дошло в повече..нали знаете „капка по капка“.Но не знам в кой точно аспект,защото всичко е наред.Завърших успешно първи курс в университета,живея на морето,имам най-хубавото момче,такъв какъвто го искам,имам нормална работа ,добре съм със здравето,родителите ми и приятелите ми са добре.Но мисля че ми липсват приятелите ми.Единственото което нямам тук,а ми е нужно,са приятели.Хора с които да споделяме,да си помагаме взаимно..дори просто да убиваме време заедно.Хора на които мога да се доверя.Не че в свят като този изобщо можеш да се довериш на друг,освен на себе си,но вероятно съм старомодна и наивна,и вярвам в доброто у хората. Може би грешка,може би не,живота ще ми покаже в последствие.Факт е че обаче съм доста чувствителна,и когато бъда предадена или излъгана,това ме наранява повече отколкото изглежда.
Жестокия свят ме смачква без да си личи на външен вид.Да се усмихваш когато ти се плаче никога не е било лесно,и никога няма да бъде.“

Абсолютно съм съгласна със себе си,за това че да се усмихваш,когато ти е зле е отвратително трудно… А който ме познава знае,че живота си давам за приятелите и не мога да живея без такива.Изключително трудно е да съм някъде където тях ги няма.. и съм адски съмотна.А нови приятели се намират още по трудно,и мноого по трудно можеш да се довериш на хора които познаваш отскоро.Аз съм открит човек и съм общителна, преценявам достатъчно трезво хората, и се надявам да успея да допусна нови приятели в сърцето си,както и те да ме допуснат в техните… защото ако 4 години,докато съм тук, остана без приятели,аз просто ще изчезна,сигурна съм в това.За мен най-голямото щастие е да раздавам любов,а когато няма с кого да я споделя се чувствам болна.Да кажем че това ми е грешката,но какво пък.. живота е един , и не се знае кога ще приключи,така че закакво да я пазя тази любов.. няма да мога да я дам когато тялото ми изстине.Така че предпочитам хората да ме запомнят приживе, като добър приятел и топъл човек и да си спомнят с усмивка за мен.Пък ти се замисли,дали да не се замисляш за другите и не бъдеш добър с хората е някакъв плюс или минус в резюмето ти за Райските врати…и ще бъдеш ли спокоен в края на земния си път знаейки че докато си вървял по него си наранявал.

Какво ли липсва?

Автор:Mality

Любовта те кара да бъдеш невероятно добър към обекта на чувствата ти. Е ,поне мен ме кара. Те хората са го казали – „любовта е сляпа“. А аз за пореден път се убеждавам в истинността на тази фраза.Истина е, и въпреки че осъзнавам че когато съм влюбена ослепявам,и дори една усмивка или дума ме кара да се разтопя и забравя и простя каквото и да било.После излизаш без него някъде с приятели,започвате да си говорите за половинките си и ти светват всички проблемчета,за които си сляп когато сте заедно..Липсата на романтика,липсата на онези малки неща като сутрин да ти направи кафе, да те вземе от работа,да се обади просто за да чуе как си. Все неща които са като неписани , но нормални при влюбените.И когато ти светне,че само ти му звъниш ,че романтиката се състои в „обичам те“ преди и след секс,че те чака у тях ,а ти се прибираш сама в тъмното, и сърцето ти се свива като шушулчица,а очите ти се навлажняват моментално….

Да и аз съм от момиченцата,които искат да бъдат заведени на приятно кафенце или разходка, и да ми купят цвете,дори да го откъснат от някоя градина.Дори смс-ите са един вид романтика,може би не е кой зне какво,но все пак е нещо…

Жените сме такива , нуждаем се от романтика,от комплименти,и обръщаме внимание на малките неща.И може да премълчаваме доста неща,да ги преглъщаме, осъзнавайки,че мъжете не са много по тази част.Но понякога излиза на показ някоя двойка, и пред нас се вижда какви жестове си правят един на друг… и като се замислиш ти става кофти,а колкото повече задълбаваш,толкова по-гадно ти става.Но пък аз лично осъзнава, че дори да имам проблем,когато съм с човека,в който съм влюбена,няма да успея да кажа каквото и да било,ще забравя и няма дори да поискам да от страх да не го нараня по някакъв начин, или да го засегна.

И каквото и да говорим,факт е че  любовта ни прави слепи за проблемите ни,колкото и незначителни да са те обаче ни нараняват.Б един момент може  обаче да се излеят наведнъж и  да се обединят в по-голям проблем,за който може да не се намери решение.Лошо е,когато вече си забелязал че има такива, по това време всичко ти прави впечетление,и е критичен момент.Момент в който преосмисляш важните неща,и момент ,в който ти предстоят решения за бъдещето,които ще отлагаш дълго време… Понякога трябва да прецениш от какво имаш нужда Ти,и да вземеш решение за себе си лично,колкото и трудно да ти се вижда това.

Новото работно място ;)

Малко рекламка на залата ,в която започвам работа . Варна -  ДооМ 9 , ул.Никола Кънев 1 Заповядайте!