Ах, как не искам да съм сама…

Автор: Mality

Напоследък се чувствам странно, някак тъжно и самотно. И ми се плаче , господи как ми се плаче.  Добре , че го има този блог да споделям какво чувставам,  защото напоследък няма с кого да споделя каквото и да е,  и това още повече ме натъжава.  Седя будна до посред нощ,  гледам филми,  в които се случват хубави неща, и си мисля, че ще полудея , ще експлоадирам. Превърнала съм се от онея интернет маниаци, които седят пред компютъра и чакат някой да каже нещо..  Социалния ми живот започва лека полека да накуцва… моя социален живот… моя.. който никога не е страдал, дори имаше момент,  в който исках спокойствие,  но не го получаваах.  Явно е трябвало да внимавам какво си пожелавам..  А и за 5 месеца бях така заслепена от тази вече бивша любов,  която преживях, че съвсем се оставих на произвола.  И така завъртяна – от вкъщи при него – на работа – от работа при него.. като добра “съпруга” и може би тук там нещо по-различно и сън. Сивото ежедневие ми се струваше цветно с него,  и допуснах това което най-много не харесвам на влюбените – че забравят всички останали около себе си и винаги се надявах че ми се случва само за малко в началото.  Но се случи и ме държа дълго.  Достатъчно дълго за да започна да изчезвам.  Спрях да звъня на хората,  и те спряха да звънят на мен.  И кой е толкова голям мазохист, че в продължение на 5 месечен отказ,  ще продължи да ме търси.  Започнах да изчезвам от живота на хората, като хубав,  но далечен спомен.  А може би дори не съм хубав спомен, знам ли.  Е разбира се , с доста хора преустанових контакти нарочно, защото не желая да излизам с Неистински хора.  Но накрая май се оказа че повечето,  почти всички са такива.  И аз останах сама.  Лошото е , че спрях да излизам и с истинските такива и сега като им позваня,  те вече са заети с друго.  Защото няма да чакат мен разбира се.  Изчезнала от тежните ежедневни контакти.  Изчезнала от света .  Само там,  в интернет пространството седи един скайп „Mality“ и един Facebook – Malina Barakova.  Но тя няма с какво да ви се похвали,  защото нищо не и се случва. Просто е едно самотно момиче, с ограничени финанси , с неотдавнашна гадна раздяла.  И с неколцина приятели , на 400 км далече от нея,  живеещи живота си там и без нея.  Да.  Чувствам се вече извън живота на хората,  които обичам.  Пропускам важни събития,  вече не съм част от веселите или тъжните им моменти.  Останала съм в един телефонен разговор,  в който ми разказват какво се е случило без мен и аз мълча.  И това,  което остава да им кажа е че се радвам за тях,  и това си е чистата истина.  Но не се радвам за себе си.  Защото аз не съм част от щастливото събитие,  или не съм била да помогна в тежкия момент. Напоследък вече и не ми споделят,  може би защото не съм наблизо, за да помогна.  Надявам се поне да съм останала близо в сърцата им.  Защото моето е пълно с любов за всички тях,  и още толкова – но останалата няма на кого да я дам.  Каква ирония.  Превърнах се от дива купонджийка и от човек,  който винаги е на мястото на събитията,  в един нещастен домошар, слушащ красива музика , четящ книги и самосъжеляващ се понякога.  Пенсионирах се някак си,  лошото е че сякаш съм пенсонирала и отношенията си с хората.  А не го искам.  И не знам как да го поправя вече.  Защото чувствам някак си , че не съм нужна .  А аз обичам да съм нужна на хората около мен,  да им помагам и съветвам,  да бъда част от нечии живот.  Това ме кара да се чувствам жива..  а сега съм в някаква ужасно мъчителна летаргия.  И чувството е постоянно.  През деня, през нощта – винаги.  И сълзите се стичат спонтанно,  при всяко мило нещо в книгата която чета,  или филма който гледам… Защото не съм щастлива. Вярно е, че няма пълно щастие,  и би трябвало да ми стига да съм жива и здрава,  както и хората, които обичам да са живи и здрави.  Но не ми стига.  Защото не се чувствам обичана … Това е проблема,  не чувствам, че някой има нужда от мен, за да го разсмея , разведря, или просто, за да говори с мен.  Но аз имам нужда от такъв, такива хора.  Имам нужда от топли контакти. Защото, човек е социално животно, а започнат ли да изчезват социалните му контакти, той вече не е човек. Превръща се във вълк единак и умира сам някъде без никой да разбере за това, и без никой, който да го оплаче. Самотата е плашеща,  по-лоша е от смъртта.  Защото да си жив и да си самотен е по-лошо от това. И пишейки това, по радиото се завъртя тази любима песен „Вървят ли двама“ и ме накара да се разплача. Да – „ах, как не искам да съм сама..“ е точно това, което исках да споделя. Не искам да изчезвам и се нуждая от хора около себе си. И повтаряйки един човек – Аз обичам хората! И не мога да живея без такива,  които да са ми близки. Сигурна съм, че и ТИ неможеш. Никой не може.