Всичко се връща

Автор: Mality
Kолко съм глупава и наивна да си помисля,че могат да съществуват нови приятелски връзки. Да могат, може би, но са рядкост. И то точно тези, за които си мислиш,че се превръщат в твои приятели, на които споделяш, може просто защото няма на кого друг в момента, тези, които си се осмелил да смяташ за достойни за уважение, точно тези – те най-грубо ти показват, че си се лъгал. Колкото и да стискам зъби, знам, че ми пука, знам, че съм наранена и прибирайки се към вкъщи, цяла нощ отричала и отказвала да повярвам, се стича сълза по бузата ми.
Сълза показваща яда ми, сълза покзваща огорчението и обидата. Сълза, с която изтича и малкото уважение към този, който те е накарал да я пролееш. Точно в този момент, същия този човек губи изцяло и капката уважение, което съм хранила към него. Както гласи едно клише „Доверието се печели трудно,но лесно се губи“. Губи се със една сълза. Една сълза от иначе сухите очи, една сълза процедила се заради стиснати зъби, една сълза показваща слабостта ми и една сълза, заради която прошка няма да дам. Не си заслужава, да пролея тези сълзи за хората, които не ме уважават и не ме оценяват, но те, сълзите, не питат, а напират да се излеят. И без да го желая, аз плача, плача, за предадено доверие, плача за забит нож във гърба. Но едва ли, този, който държи ножа ще пролее и сълза за мен.
Може би не заслужавам. Но не вярвам в това. Не се надценявам, но знам, че струвам нещо повече, и въпреки понякога да пораждам съмнения дори във себе си, в очите на другите виждам това, което съм, и го тълкувам трезво. И знам, че сама по себе си, щом тази измяна ме наранява, дори само морално струвам хиляди пъти повече от човека, накарал ме да плача заради постъпката му. Това ми дава сили , и ми дава вяра. Вяра, че има хора,които заслужават уважението ми и хора, пред които съм заслужила уважение.
А моята съвест е чиста. Нека горят в своите съмнения тези, които имат от какво да се срамуват. Да и аз имам неща, заради които се срамувам, но плащам цената скъпо и се стремя да не правя грешки. За тези, за които тези грешки са начин на живот, за тях вярвам, че ще има наказание. Не съм особено набожна, нито пък вярвам кой знае колко в разните предания, но си мисля, че принципът „ Ефектът на пеперудата“ действа, и че всеки получава заслуженото си в един момент. Всичко се връща, мили ми изменници, и тези които сте си мислили, че ще си веете „онея си работи“ нагоре надолу безнаказано, ще си го получите. Защото законите на природата са такива – няма ненаказано зло, както няма невърнато добро. Природно равновесие и кръговрат.
Яд ме е , лея сълзи сега, пожелавам отмъщение, на което сама знам, че не съм способна. И по-добре. Отмъщението ще си го получа, както всеки друг предаден. Но не е нужно да си цапам ръцете с мръсотията. Тя съдбата си знае работата. Може би някой ден и аз самата ще бъда наказана за минали грешки.
Всичко се връща, и всичко се заплаща. Със сълзи, или с друго, едва ли е наше решение. Единственото решение, което можем да вземем ние, е да се въздържаме от поводи за наказание, което аз за себе си смятам, че се опитвам да спазвам. А няма какво да ги мислим тези, които са ни наранили.
Да, вярата, че ще си го получат, не лекува болката, но я притъпява. „Не болят физическите рани, а психическите- и те не се лекуват никога“. Оставаме белязани за цял живот – обеца на ухото, за да знаем, какво не трябва да причиняваме на останалите около нас. A другото – то се връща, и се връща тъпкано – и доброто, и лошото. Избора е личен.

“Up in the air”

Автор: Mality

Замисляли ли сте се? Предизвикана от просто един филм, един от многото. Главният герой – неустоимият Джордж Клуни …уж бягащ от отговорностите … И какво се случи. Каквото се случва в живота. Не красив романтичен край, в който всички се обичат, събират и любовта тържествува. Да, ама не. Страхотен финал – грубата реалност.
Определено отрезвяващо! Побиват ме тръпки… Защото незнам дали вие сте го чувствали, но аз определено знам какво значи да си „бягството“ на някого. И колко боли, когато знаеш, че си това. Гледайки кулминационния момент, голям рев му изревах, абсолютно си признавам. Много ме жегна. Фактът, че в живота е същото – в един момент се оказва, че си никому нужен, и че си само нечий заместител, или резервен план. Красиво, а? Да и аз съм се чувствала така, даже , за съжaление и в момента се чувствам така. В постоянното движение в което се намирам, ту там , ту тук, и никъде не се задържам. Аз съм просто едно „бягство“, едно разнообразие, което минава ей така междyдругото,  между работата, между връзките, или просто тиха изневяра.
Да, а аз напоследък предпочитам да не знам, да не знам. Понякога ми се иска да ме излъжат, за да не боли. Въпреки, че заставам твърдо зад Истината винаги и безусловно, понякога ми се иска да бъда лъгана. Но хората за мен не са добри лъжци, не успявам да съм чак толкова сляпа. Колкото и да се опитвам да излъжа себе си, че лъжите са истина, в мен яко звъни алармата и напомня, че не мога да избягам от реалността. За човек като мен, всяка дума има значение. И виждам зад почти всяка дума. Случва се , слава богу, понякога да сгреша, но това е толкова рядко. Пуста му интуиция, защо не съм лишена от нея? Колко по-лесно би било, да си неук и да не разбираш и усещаш фалша на хората.Колко по-хубав ще изглежда живота ти, ако не виждаш лицемерието зад усмивките на хората.Чувствам се толкова мръсна след всяка такава усмивка, сякаш се спъвам и падам в калта, изправям се и се правя, че нищо не се е случило. А вечер в банята се опитвам да изтъркам всичката мръсотия полепнала по мен, опитвайки да забравям изкривените лица. Редовно чувам, пък и си повтарям „Не си го слагай толкова на сърцето“ , ама на, то не пита. И здравия разум само напомня, че няма смисъл да плача за грешките на другите, и да се тормозя заради такива които,не заслужават, ама, ето убеждавайки се, пак се търкулва една сълза по бузата. Да си събирам всичко, не е решение, защото по дяволите, тежи.
В началото много ми хареса сентенцията на героя на Клуни… „Животът ви е раница! Сега сложете всички предмети, които имате в живота си, след това всичките хора … Доста тежи , а? Но не е нужно да носим всичко това.“ Успокояващо, но нереално. Искаш не искаш, както се вижда и в филма, в един момент затиктаква чувството за собствен и сигурен пристан. И в повечето случаи, ако си изпуснал края.. както и видяхме, си оставаш на път, с малко по-тежка раница. Понякога ми се иска да изпразня и аз „раницата“ на живота си, да се чувствам лека и необезпокоявана от чуждите проблеми, но знам, че това на мен няма да ми се случи, а и не е решение. Но пък съм в позиция „ бягство“ , с тежък товар на гърба , и както се пееше в песента „ не е лесно, не е лесно, у дома да се връщаш бездомен“. Ах, реалност , така си ми любима, че понякога искам да заспя и да се събудя в мечтите си -„ На три метра от рая“. Там където усмивката и прегръдката са безкористни. Хубава мечта. Хубав измислен свят. Аз съм това при което хората бягат, а самата аз искам да избягам от там… Иронично.
Какъвто напоследък е заобикалящия ни свят. Ироничен, саркастичен , сатиричен… арогантен и лишен от такт. Живеем в окаляна гротеска, подвласна на интриги, материалност и аморалност. Всички знаем мита за кутията на Пандора. Е, имам чувството , че някой я е отворил, и власт са взели всички пороци, стихии и бедствия, а там в кутията е останала надеждата. Разбира се, че я има, но понякога толкова слабо свети, че е едва доловима за повечето от нас. И все пак, да се благодарим, че е останала жива все още, защото тя е спасението. Тя поражда желанието да се изровим от боклука, да се опитаме да се измием от цялата гадост, и въпреки, че по нас винаги ще стоят петна от преживяното, да желаем различен , по-добро бъдеще. Или поне по-добър край.