Хората

Автор: Mality

Живота никога не е това, което искаш да бъде… Хората не са това,което искам да бъдат, дори не са това, което съм мислила че са, и не съм очаквала нищо подобно. Не всички те, а Те, с главно Т – хората, които обичам, за които ме е грижа, без които не съм си представяла по нататъшен живот или живот изобщо. Най-близките, най-доверените,най-най хората.. А в крайна сметка осъзнавам, че съм живяла в собствен свят, в измислена реалност, с измислени герои и с измислени достойнства, заблуждавала съм се, колко знача за тях, и най-лошото от всичко е, че за мен е било повече от реалност. В такива случаи най-добре е да забравиш… или да не си запомнял… но как като това е част от теб. Обичните са част от сърцето ми, и това означава ,че съвсем скоро ще имам липса на такова.. ако изхвърля всички незаслужаващи обични, няма да остане … е хайде, една мъничка частица с все пак истински хора. Но не съм сигурна вече в това. А бях сигурна, че умея да преценявам хората, и все още е така, но явно съм си затваряла очите за тези, които играят голямата роля в живота ми. Невероятно. Сама не вярвам на случващите ми се неща. Не искам, а те ме блъскат в лицето с бясна сила, сякаш искайки да ми покажат, че нищо не знам. Че съм наивна , глупава блондинка, чийто „приятели“ са и приятели,когато искат да се забавляват- а тя е весела компания, че съм любовница, чийто „мъже“, са и такива, когато просто им се прави секс – тя не ревнува, и не задава въпроса къде си бил и с коя..Опитвам се да не изкрещя, защото точно това ми се иска да направя…. Онзи закон как беше – за взаимоползата – действа с абсолютна безпрепядствена сила върху мен. Явно не съм „подходяща“ за сериозни каквито-и-да-било отношения. Може би наистина не съм.

Може би просто съм идеалното бягство на мъжете, които не искат да са обвързани,но да имат вярна любовница. Докато не ме побърка мисълта,че всъщност не им пука дали съм там, или ме няма. После следва, както му казвам аз „месец на разврата“…. времето , в което сякаш доказвам на себе си, че все още умея да флиртувам с нови мъже, които си нямат и на представа с какво се забъркват, защото тогава съм опустошителна. Това е защото съм жена, която има нужда само от един мъж. Този един , заради когото ставам сляпа за всички останали. Случвало ми се вече, да срещам такива мъже, но те не са виждали в мен, онази жена , която да бъде до тях, в последсвие и аз не се виждах до тях. Може би, няма да срещна такъв човек, а може би съм го срещнала и съм го подминала, без да разбера… Далеч съм от мисълта, че любовта идва веднъж в живота, но също така бих искала да я срещна само още веднъж, а може би два пъти…Незнам,но ги няма пеперудите в стомаха, няма го преплитането на езика, и абсолютната непохватност,която ме обзема в такива моменти.

А приятелите, тези, които стават невероятно добри в това да са ти неприятели. Които са с мен по дискотеките, по събиранията,по кафетата, по магазините, на рожденните дни,на именните дни…. и ги няма когато сърцето ти е свито, когато болката те мъчи, когато джоба ти е празен – когато имаш най-голяма нужда от тях, тогава ги няма. Бавно изчезват един по един, когато вече нямаш възможност да им угаждаш всеки ден, да си на линия и на сто процента отдаден към тях, когато не можеш да се напиеш заедно с тях, и не умееш да се радваш за новото попълнение в гардероба или новия/та пореден/на „единствен/а“ . Тогава, когато ги познаваш твърде добре,и си позволяваш да им кажеш истината.. тогава те изчезват, а аз оствам твърде сама. Не съвсем, но твърде наранена. Наранена от това,че не съм направила нищо нередно, но съм обявена за виновна, че не съм искала много, а съм дала твърде много…от това че съм дала себе си…Незнам, но го няма телефонния номер,който мога да набера по всяко време, няма го рамото,на което мога да поплача, няма го този на когото мога да споделя абсолютно всичко, дори това, което не искам да призная на себе си.

Това живот ли е , да се чувстваш толкова ненужен.Да не чувстваш любовта в очите на тези, които обичаш, да си незаменим, както те са за теб, да си достатъчен, просто достатъчен…Незнам.А бих искала да разбера много от тези „незнам“, някой да ми каже, и да не ме лъже… Липсват ми хора, които ме виждат с всичките ми недостатъци и пороци, с всичките ми добри страни и таланти, и ме харесват и искат такава, каквато съм, както аз приемам хората, такива каквито са….

Липсва ми онова чувство, заради което си струва да се обърна, заради което си струва да се върна, заради което си струва да остана. Може би съм твърде сляпа за хората, а може би хората са слепи за мен.

Извън черното

Автор: Mality

Незнам дали някой чете тези мои постове, незнам дали някой си извлича поука или не… но това е важно за мен. Просто колкото и да съм общителна и пряма, някой неща не се казват току така…. като тази вечер. Тази вечер не е по-различна от всички други вечери, но тази вечер се чувствам добре. Незнам дали е правилно, но дори и аз , надявам се имам право да се почувствам добре въпеки всички лайна които ми се ступват на главата…Сега пия топъл шоколад, така леко да подсладя цялата работа и пак се чувствам малко гузна. Просто не съм свикнала да се чувствам добре напоследък…. това е нещото което май не ми е съвсем позволено като че ли, или може би аз самата не си го позволявам. Винаги тогава когато се случи, веднага получавам заслуженото си – а именно някоя помия. А е хубаво да чуеш мили думи за себе си, да се почувстваш желана, вярно или не , гали самочувствието.Не съм толкова доверчива, но ще излъжа ако кажа че не ми е приятно да чуя комплименти за себе си . Просто е факт ,че мина твърде много време , след последния романтичен жест, и твърде много време ще мине за да повярвам че един такъв жест е искрен.Но ми се иска. Иска ми се да получа любимите си рози, иска ми се да лежа под звездите, иска ми се просто да се наслаждаваме един на друг, но това вече толкова рядко се случва с който и да било, че хора, тези които получавате това в живота си, вие сте невероятни щастливци. Колкото и вулгарна да съм понякога, толкова съм романтична като натура. По дяволите аз съм художник, и когато всичко е черно, аз искам да съм „извън черното“.

Страх

Автор: Mality

Губя се .. Страх ме е и пак изчезвам.. Страх ме е от заобикалящия ме свят, страх ме е, че има хора , които нараняват без да се замислят, страх ме е във всеки един момент и изчезвам, оставам вкъщи, което дори не е вкъщи, а малката квартира. Четирите стени, които дори не ме правят толкова спокойна, не мога да съм спокойна …. не мога да спя. Пия вече трета чаша чай, на който на етикетчето му пише „Лека нощ“ – успокояващ чай и се моля да ме успокои, но не се случва. Напират сълзи, но се давя и очите ми само леко се навлажняват – дори не мога да заплача. Изплашена съм, стресирана съм , дори се обвинявам, че имам чувството ,че съм материална кучка, която скърби за откраднат синджир, но всъщност ми е кофти за друго. Незнам, не е като да се чувствам, че никой не ме разбира, но май не го чувстват така като мен. Преди един месец ме обраха. Крадец се увисна на врата ми и скъса синджира, без дори да мога да регирам. В един часа на обяд, и не бях сама. Синджира… който като парична стойност е скъп. Но за мен е по-скъп защото е мой. Защото ми беше подарен от родителите ми, които не тънат в пари, но заделиха за да отидем на екскурзия до Турция, да си избера бижута за абитуриентския ми бал. Това е което успяха да ми подарят, и няма да имат възможност да ми подарят нещо такова отново. Синджир, който носих в продължение на две години и повече почти всеки ден и всяка нощ на врата си.Нека привързаността ми към тази вещ ме прави вещоман. Добре, вещоман съм. Пазя дори малки камъчета от места където съм била, и ако ги изгубя плача с часове… Просто, незнам , стойността която имат за мен моите вещи е обвързана с история, с хора , с случки. Стойността на моите вещи за мен е сантиментална, колкото и клиширано да звучи. Но ако загубя сама нещо, знам че мога да обвинявам единствено себе си , защото съм загубена, разхвърляна и неорганизирана. Когато обаче нещо е откраднато от мен, и то както в случая със сила, и с реална опасност да ме наранят съм изплашена, ядосана , и се губя някаде там, криейки се от света и самосъжелявайки се.. И знам, че има хиляди толкова важни неща , и аз съм затрупна от вещи, които имат някакво си значение за мен, а има хора , които нямат дрехи на гърба си, ме кара да искам да се скрия от живота. Да остана затворена и въпреки това, в характера ми е да общувам , да се виждам с хора, тези ,които ме познават знаят че съм абсолютно социално пристрастена и не мога да си стоя вкъщи… И ето къде се губя аз…. между желанието си да се скрия от света, да предпазя себе си и сантименталността си от света, за да не ме нарани никой и да не ми отнеме нещо – материално или не, и желанието ми да общувам , да се виждам с интересни хора , да се смея и да излизам,защото обожавам разходките, веселието и събиранията… Сигурно звуча смешно. Но на мен не ми е смешно, ужасно ми е …. защото се опитвам да изляза , а когато изляза ме подгонва параноята, всеки човек ми изглежда сякаш иска да ме нападне , да ме нарани или да ми вземе нещо. И няма как да споделя с приятелите си, защото не че не ме разбират, но просто се опитват да ми съчувстват. А аз не искам „Знам Мали ,че ти е гадно, но какво толкова писано е било, това е само вещ.“ Но те не знаят какво значи тази вещ за мен, защото аз не мога да им обесня, просто го чувствам чувствам,че са ми отнели нещо скъпо насила, страх ме е,че може някой да го направи пак, и виждам каква подигравка е цялата история. Накъде върви иначе тооолкова красивия свят…. Не че някога съм носила розови очила, но все във всяка тъга слагах какпка оптимизъм. А реалността е друга, хората се избиват за вещи, за пари, лъжат се , забиват нож в гърбовете на другите, приятелството е почти мираж, а интереса е завзел света. И сега се сещам за едно много точно описание и то от филм -„Адвокат на дявола“- и ето го любимият ми Ал Пачино в ролята на самия дявол, който казва нещо от сорта: „Кой би отрекал , че нашия век и свят е изцяло завладян от мен?“. Ами да , предполагам, че никой.. И честно казано в момента съм толкова черногледа, не мога да се отпусна и освен това пак прецаквам , това което ме тегли навън. Губя се… и ме е страх. Много ме е страх.. И незнам, опитвам се да се абстрахирам от това, но не се получава, твърде съм уплашена от грубата реалност, че и валерианата не ми помага да заспя. Будя се и крещя, и незнам какво да направя, за първи път наистина незнам какво да направя, незнам как да си помогна и изглежда и никой около мен незнае или аз не чувам. Плаче ми се , и горе долу успявам и да поплача, обаче буцата в гърлото ми седи и ме души, и лягайки си, скимтя като пребито кученце.Опитвам се да убедя сама себе си, да спра да се самосъжелявам , да спра да мисля за това, както всички други ми казват, когато се опитват да ми дадат съвет. Но немога . Немога да спра да мисля за това, не мога да забравя и лентата на случилото се се превърта и пак ме кара да се стресна, да извикам в съня си и да се събудя. А преди това опитвайки се да заспя вече брутално изморена, изпивам хиляда билкови чая , които би трябвало да ме успокят и да спя.Обаче немога. Знам,че никога не съм била съвсем редовна с главата, щото и без това съм художник, виждам нещата по моя и единствено по моя си начин, и ги разбирам по различен начин от другите хора, и незнам може би съм егоист до болка ,за да се чувствам така защото са ми отнели нещо мое. Това което чувствствам просто е гадно, дотолкова гадно че ми горчи и ме кара да подскачам при всеки шум идващ отвън малкото ми скривалище. Квартирата, която избрах сама и в която избрах да съм сама, за да не завися от никой. Но в момента хем не искам да съм сама, хем не съм адекватна компания за никого. Може би трябва да мине малко време, но като се познавам , от последното такова нещо ,което ми се случи минаха две години докато малко по нормално започна да излизам, и да не се стряскам от всичко, и това беше в началото на това лято. Чувствах се що годе нормално, горе долу нямах проблеми, но то не може без, и ето.. тъкмо навреме се случи това. Побърквам се, наистина се чувствам като някоя луда. От тези дето по филмите ходят на психоаналитици, и се чудят дали да не си купят сънотворно. Като параноичка, психясвам. Много ми е болно, и истината е , че не искам да ми е така, и хиляди пъти връщам лентата назад, за да си представям , ако не бях излязла със синджира, ако не бяхме минали оттам, че всичко щеше да бъде наред. Което не е нормално, защото няма как да се върне времето назад, а и от страничен поглед,това е нещо незначително, нещо материално което трябва да се прежали и добре,че съм жива и здрава. И да благодаря се че съм жива и здрава, но честно казано ми е болно и съм наранена и уплашена. И знам ,че по света има хора, които няма какво да ядат, а аз жалея по някаква вещ, едва ли не.Но честно казано,всеки човек си има живот, който си изгражда и нека това ме прави егоист, но нещата в моя живот – хора или предмети са си в МОЯ живот, и супер много ме боли и ми е кофти,когато по пътя губя някой, или нещо от тях. Просто ми идва в повече.И се самосъжелявам като някоя лигла, която си няма друг живот освен да си носи бижутата. И ми става тъпо. Губя се , и ме е страх, страх ме е ,че незнам как да не ме е страх… а попринцип съм смела. И започвам да изчезвам, а незнам как да спра. Немога да го опиша, но ме разкъсва отвътре.

Една страшно красива песен …. :)

Drops of Jupiter
Artist(Band):Train

Now that she’s back in the atmosphere

With drops of Jupiter in her hair, hey, hey, hey, hey
She acts like summer and walks like rain
Reminds me that there’s time to change, hey, hey, hey, hey
Since the return from her stay on the moon
She listens like spring and she talks like June, hey, hey, hey, hey
hey, hey, hey, hey

Tell me did you sail across the sun
Did you make it to the milky way to see the lights all faded
And that heaven is overrated

But tell me, did you fall for a shooting star
One without a permanent scar
And did you miss me while you were looking for yourself out there

Now that she’s back from that soul vacation
Tracing her way through the constellation, hey, hey, hey
mmmm…..
She checks out Mozart while she does tae-bo
Reminds me that there’s room to grow, hey, hey, hey, hey
yea…

Now that she’s back in the atmosphere
I’m afraid that she might think of me as plain ol jane
Told a story about a man who is too afraid to fly so he never did land

Tell me did the wind sweep you off your feet
Did you finally get the chance to dance along the light of day
And head back to the milky way
And tell me, did Venus blow your mind
Was it everything you wanted to find
And did you miss me while you were looking for yourself out there

Can you imagine no love, pride, deep-fried chicken
Your best friend always sticking up for you, even when I know you’re wrong
Can you imagine no first dance, freeze dried romance five-hour phone
Conversation
The best soy latte that you ever had . . . and me

Tell me did the wind sweep you off your feet
Did you finally get the chance to dance along the light of day
And head back toward the milky way

Tell me did you sail across the sun
Did you make it to the milky way to see the lights all faded
And that heaven is overrated

Tell me, did you fall for a shooting star
One without a permanent scar
And did you miss me while you were looking for yourself

nah nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah nah

And did you finally get the chance to dance along the light of day

nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah

And did you fall for a shooting star
Fall for a shooting star

nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah

Are you lonely looking for yourself out there

Февруарска лудница

Автор: Mality
Мина си и този месец… Февруари.. Месеца на виното, любовта .. и мен ако питате лудостта. Никога този месец не ми е носил нещо добро. Лично на мен, разбира се, може би при другите не е така. При мен февруарската лудост приключва с депресия. Така е – при адски много алкохол, хиляди приповдигнати настроения и умилени физиономи, сърчица в червено и розово…. е накрая ме докарва до лудост. Като започнем с честването на Трифон Зарезан, многото вино,което се изпива, за да го отбележим .. и преминем към Свети Валентин – което по мое мнение не е особен празник, но аз съм субективна. Досега никога не съм била щастливо влюбена по време и около тази дата, за мен е нормално да гледам песимистично на него. Лошото е, че в повечето случаи наистина понеже не виждам любов в месеца на любовта, го превръщам в месеца на виното. Обикновено за мен не е проблем да пийвам повечко, защото не съм от тези, които не си знаят мярката, падат и се излагат примерно. Но понякога наистина правя необмислени неща, или което е най-глупавото – харча грешни пари за пиене. И нека бъда честна – от пиенето файда няма, и да кажеш да го знам от днес, и да имам извинение. Ами аз го знам от години , но въпреки това и от години февруарския месец ми е Absolutеly алкохолизиран. Накрая завършва с лошо настроение , брутален песимизъм , саркастично държание и естествено – самота. Хм, не че се оплаквам , човек понякога има нужда да е сам. И даже като се замисля през този месец не съм искала да съм с някого, даже не съм хвърляла око на никого. Дразни ме цялата еуфория обаче, нещо подобно на Коледа, само че с романтична нотка. И всичко ми се струва фалшиво. Явно напоследък съм станала арогантна, и сарказмът ми пречи, да нахлузя розовите очила като всички останали и да се заблуждавам, че навсякъде витае любовта. Ок, сега изглеждам , сякаш не вярвам в любовта. Напротив, даже ако се зачетете назад, аз съм написала статия, която гласи „Любовта ще спаси света“, така че, не със сигурност вярвам в любовта. Просто не вярвам във всичкото това афиширане „вижте ме влюбен съм в моята мадама, ще и подаря огромно розово сърце“… Може би,ако някога ми се случи да съм влюбена февруари месец, ще се държа по същия начин, но не мога да знам , защото не ми се е случвало… а и по дяволите на кого му трябва розово сърце, по-добре, ако ще засвидетелстваш любовта си, напиши собственоръчно картичка – не със някой познат рефрен, а обеснявайки чувствата си. Незнам.. всичко ми се вижда пълна лъжа и абсолютен фалш… всичкото това розово… Да, аз съм фен на романтиката даже и да не ми личи много много. Но от романтично, до .. това даже незнам как да го нарека, префърцунено, или пък пресилено …. изглежда сякаш насила вкарват романтиката за тоя ден. Не ми изглежда истинско. Някак си и този празник , не е успял да ме завладее особено.Предпочитам да се напия с червено вино и да изкарам нощта с някой забавен тип, не че това успокоява, но поне сме наясно и не се лъжем, че видиш ли – влюбени сме. Предпочитам го. И ако това ме прави вулгарна, то нека е така. Когато не можеш да го почувстваш истински, дори отстрани изглежда изкуствено. Но може би аз просто съм различна, може би просто не съм изпадала чак в такова влюбване – оглупявайки по някакви розови и червени хартийки и плюшени простотии.

Всичко се връща

Автор: Mality
Kолко съм глупава и наивна да си помисля,че могат да съществуват нови приятелски връзки. Да могат, може би, но са рядкост. И то точно тези, за които си мислиш,че се превръщат в твои приятели, на които споделяш, може просто защото няма на кого друг в момента, тези, които си се осмелил да смяташ за достойни за уважение, точно тези – те най-грубо ти показват, че си се лъгал. Колкото и да стискам зъби, знам, че ми пука, знам, че съм наранена и прибирайки се към вкъщи, цяла нощ отричала и отказвала да повярвам, се стича сълза по бузата ми.
Сълза показваща яда ми, сълза покзваща огорчението и обидата. Сълза, с която изтича и малкото уважение към този, който те е накарал да я пролееш. Точно в този момент, същия този човек губи изцяло и капката уважение, което съм хранила към него. Както гласи едно клише „Доверието се печели трудно,но лесно се губи“. Губи се със една сълза. Една сълза от иначе сухите очи, една сълза процедила се заради стиснати зъби, една сълза показваща слабостта ми и една сълза, заради която прошка няма да дам. Не си заслужава, да пролея тези сълзи за хората, които не ме уважават и не ме оценяват, но те, сълзите, не питат, а напират да се излеят. И без да го желая, аз плача, плача, за предадено доверие, плача за забит нож във гърба. Но едва ли, този, който държи ножа ще пролее и сълза за мен.
Може би не заслужавам. Но не вярвам в това. Не се надценявам, но знам, че струвам нещо повече, и въпреки понякога да пораждам съмнения дори във себе си, в очите на другите виждам това, което съм, и го тълкувам трезво. И знам, че сама по себе си, щом тази измяна ме наранява, дори само морално струвам хиляди пъти повече от човека, накарал ме да плача заради постъпката му. Това ми дава сили , и ми дава вяра. Вяра, че има хора,които заслужават уважението ми и хора, пред които съм заслужила уважение.
А моята съвест е чиста. Нека горят в своите съмнения тези, които имат от какво да се срамуват. Да и аз имам неща, заради които се срамувам, но плащам цената скъпо и се стремя да не правя грешки. За тези, за които тези грешки са начин на живот, за тях вярвам, че ще има наказание. Не съм особено набожна, нито пък вярвам кой знае колко в разните предания, но си мисля, че принципът „ Ефектът на пеперудата“ действа, и че всеки получава заслуженото си в един момент. Всичко се връща, мили ми изменници, и тези които сте си мислили, че ще си веете „онея си работи“ нагоре надолу безнаказано, ще си го получите. Защото законите на природата са такива – няма ненаказано зло, както няма невърнато добро. Природно равновесие и кръговрат.
Яд ме е , лея сълзи сега, пожелавам отмъщение, на което сама знам, че не съм способна. И по-добре. Отмъщението ще си го получа, както всеки друг предаден. Но не е нужно да си цапам ръцете с мръсотията. Тя съдбата си знае работата. Може би някой ден и аз самата ще бъда наказана за минали грешки.
Всичко се връща, и всичко се заплаща. Със сълзи, или с друго, едва ли е наше решение. Единственото решение, което можем да вземем ние, е да се въздържаме от поводи за наказание, което аз за себе си смятам, че се опитвам да спазвам. А няма какво да ги мислим тези, които са ни наранили.
Да, вярата, че ще си го получат, не лекува болката, но я притъпява. „Не болят физическите рани, а психическите- и те не се лекуват никога“. Оставаме белязани за цял живот – обеца на ухото, за да знаем, какво не трябва да причиняваме на останалите около нас. A другото – то се връща, и се връща тъпкано – и доброто, и лошото. Избора е личен.

“Up in the air”

Автор: Mality

Замисляли ли сте се? Предизвикана от просто един филм, един от многото. Главният герой – неустоимият Джордж Клуни …уж бягащ от отговорностите … И какво се случи. Каквото се случва в живота. Не красив романтичен край, в който всички се обичат, събират и любовта тържествува. Да, ама не. Страхотен финал – грубата реалност.
Определено отрезвяващо! Побиват ме тръпки… Защото незнам дали вие сте го чувствали, но аз определено знам какво значи да си „бягството“ на някого. И колко боли, когато знаеш, че си това. Гледайки кулминационния момент, голям рев му изревах, абсолютно си признавам. Много ме жегна. Фактът, че в живота е същото – в един момент се оказва, че си никому нужен, и че си само нечий заместител, или резервен план. Красиво, а? Да и аз съм се чувствала така, даже , за съжaление и в момента се чувствам така. В постоянното движение в което се намирам, ту там , ту тук, и никъде не се задържам. Аз съм просто едно „бягство“, едно разнообразие, което минава ей така междyдругото,  между работата, между връзките, или просто тиха изневяра.
Да, а аз напоследък предпочитам да не знам, да не знам. Понякога ми се иска да ме излъжат, за да не боли. Въпреки, че заставам твърдо зад Истината винаги и безусловно, понякога ми се иска да бъда лъгана. Но хората за мен не са добри лъжци, не успявам да съм чак толкова сляпа. Колкото и да се опитвам да излъжа себе си, че лъжите са истина, в мен яко звъни алармата и напомня, че не мога да избягам от реалността. За човек като мен, всяка дума има значение. И виждам зад почти всяка дума. Случва се , слава богу, понякога да сгреша, но това е толкова рядко. Пуста му интуиция, защо не съм лишена от нея? Колко по-лесно би било, да си неук и да не разбираш и усещаш фалша на хората.Колко по-хубав ще изглежда живота ти, ако не виждаш лицемерието зад усмивките на хората.Чувствам се толкова мръсна след всяка такава усмивка, сякаш се спъвам и падам в калта, изправям се и се правя, че нищо не се е случило. А вечер в банята се опитвам да изтъркам всичката мръсотия полепнала по мен, опитвайки да забравям изкривените лица. Редовно чувам, пък и си повтарям „Не си го слагай толкова на сърцето“ , ама на, то не пита. И здравия разум само напомня, че няма смисъл да плача за грешките на другите, и да се тормозя заради такива които,не заслужават, ама, ето убеждавайки се, пак се търкулва една сълза по бузата. Да си събирам всичко, не е решение, защото по дяволите, тежи.
В началото много ми хареса сентенцията на героя на Клуни… „Животът ви е раница! Сега сложете всички предмети, които имате в живота си, след това всичките хора … Доста тежи , а? Но не е нужно да носим всичко това.“ Успокояващо, но нереално. Искаш не искаш, както се вижда и в филма, в един момент затиктаква чувството за собствен и сигурен пристан. И в повечето случаи, ако си изпуснал края.. както и видяхме, си оставаш на път, с малко по-тежка раница. Понякога ми се иска да изпразня и аз „раницата“ на живота си, да се чувствам лека и необезпокоявана от чуждите проблеми, но знам, че това на мен няма да ми се случи, а и не е решение. Но пък съм в позиция „ бягство“ , с тежък товар на гърба , и както се пееше в песента „ не е лесно, не е лесно, у дома да се връщаш бездомен“. Ах, реалност , така си ми любима, че понякога искам да заспя и да се събудя в мечтите си -„ На три метра от рая“. Там където усмивката и прегръдката са безкористни. Хубава мечта. Хубав измислен свят. Аз съм това при което хората бягат, а самата аз искам да избягам от там… Иронично.
Какъвто напоследък е заобикалящия ни свят. Ироничен, саркастичен , сатиричен… арогантен и лишен от такт. Живеем в окаляна гротеска, подвласна на интриги, материалност и аморалност. Всички знаем мита за кутията на Пандора. Е, имам чувството , че някой я е отворил, и власт са взели всички пороци, стихии и бедствия, а там в кутията е останала надеждата. Разбира се, че я има, но понякога толкова слабо свети, че е едва доловима за повечето от нас. И все пак, да се благодарим, че е останала жива все още, защото тя е спасението. Тя поражда желанието да се изровим от боклука, да се опитаме да се измием от цялата гадост, и въпреки, че по нас винаги ще стоят петна от преживяното, да желаем различен , по-добро бъдеще. Или поне по-добър край.

Панаир на суетата

Автор: Mality

Коледа…. Какво е Коледа в днешни дни…. Панаир на суетата, излишно похарчени пари за глупости, един цял ден готвене и три дни преяждане и препиване – уж „адет“ , срещи с лицемерни роднини, които иначе не се сещат за семейството ти. Някак си ми убягва „Коледното“ настроение, заради караниците в нас, че няма пари за това и онова, заради липсата на „добрини“ и „чудеса“ . Години наред ми е все същото, без ни най- малка наченка за промяна … Отново на Коледа се разплаках, както всяка преди това. Отново за най-малкото ми се сипе сол на главата. Отново никой не беше добър, и още по- малко се случи някое чудо. Преядох, роднините се суетяха колко съм пораснала, майка ми ме оплюваше както винаги, заговори се за разни неща, които защото не си държа устата затворена, подчертах че ми обещават от години, и няма да се изпълнят с години и естествено бях навикана, че не съм права, и излязох виновна за всичко.. Не получих подаръци, само дежурните 10 лева от бабата, с които да си купя нещо. Благодаря ти бабче мило, знам че ти се иска да си купя нещо, но една блузка струва от 15 нагоре. И дежурната отбивка за подарък на майка ми, все пак трябва да се отчете… по-миналата година бяха домашни чехли, миналата лилава пижама , а тая година чорпогащник. Благодаря мамо, със сигурност ще ми трябва черен фигурален чорпогащник, защото това ще е интересното и ново в новогодишното ми облекло, понеже не мога да си купя друго. Всъщност даже незнам дали ще имам възможност да го облека, понеже незнам дали въобще ще празнувам Нова година. Отново като всяка година получих 5-6 шаблонни есемеса за да ми честитят празника и 2-3 искрени от близките ми приятели. И добре , че понаписах доста пожелания от нямане какво да правя , та някои хора се сетиха че съществувам. Страхотно коледно настроение, няма що. И отново по телевизията дават блудкави романтични филми за хора които са добри и влюбени на Коледа, и ми скапват тотално цялата картинка.
И изобщо от целия тоя кич по магазини, кафенета и навсякъде, цялата шарения, олелия и весели песнички ми се повдига от началото на декември. Пък да не говорим за префърцунените хора, и превъзбуденото пазарауване на коледни подаръци за тоя и оня.“ Ох ми дали ще му стане, ох ми ще му хареса ли… „ Бляяяяяяяяяяяях…. И престорените усмивки на всички…. или пък непресторените емоционални изблици. Дразнят ме и сладникавите баладки на тема „искам само теб за Коледа“, въпреки че когато изпадна в романтично умиление и аз си ги слушам, но в повечето време ме дразнят. Освен това през годините до сега точно по време на празниците винаги ми е било най-самотно. Всички са усмихнати, и аз тази която обожава да се смее и усмихва – аз , съм депресирана , и ми се плаче, и ми е шибано. Не обичам празниците. Всичко около тях ми се струва фалшиво и като тетър. Панаир на суетата. Изобилие от маски, фалш, претрупани украси, безвкусно лъскави и светещи. Хората казват, че обичат Коледа. Ами добре обичайте си я. Живейте си за някакви си дни в годината, в които дори да нямате пари харчите, щото „нямало как“, после питайте и се чудете защо няма пари. Роднините няма да ви заобичат повече, защото се сещате да се видите само по Коледа, а пък от преяждането няма по вредно. И освен това имам чувството , че хората не се амбицират да стават по добри по Коледа, а просто за да не се изложат пускат смс за „Българската Коледа“ или се правят на щедри. Ако само по Коледа хората стават добри каква файда. И огромното разхищение на всичко не ги прави светци.
Отвращава ме цялата еуфория покрай тея празници, и за съжеление ми личи. Извинявам се на близките ми, че не съм приятна компания , но почти нищо не може да ми промени или подобри настроението. За мен празниците от години наред не са по различни дни от делниците, или дори са по лоши, от много отдавна не помня какво е да се радваш невинно на това. До първи – втори клас ги обичах, но това беше защото съм била малко наивно дете с оптимистични възгледи за целия живот. Не че сега не съм оптимист… може би малко, но гледам реално. Не ми е кеф, когато не виждам нищо добро в целия калъбалък на празниците. И естествено можех отново да си страдам мълчеливо, но предпочетох малко да си излея, с надеждата да ми стане по- леко. Не, че това ще промени нещо. В крайна сметка ще преживея и тазгодишните празници и живота ще се върне в стария ритъм . А празниците – те ще са и ще си останат за мен ежегоден панаир. Панаир на човешката суета.

Ах, как не искам да съм сама…

Автор: Mality

Напоследък се чувствам странно, някак тъжно и самотно. И ми се плаче , господи как ми се плаче.  Добре , че го има този блог да споделям какво чувставам,  защото напоследък няма с кого да споделя каквото и да е,  и това още повече ме натъжава.  Седя будна до посред нощ,  гледам филми,  в които се случват хубави неща, и си мисля, че ще полудея , ще експлоадирам. Превърнала съм се от онея интернет маниаци, които седят пред компютъра и чакат някой да каже нещо..  Социалния ми живот започва лека полека да накуцва… моя социален живот… моя.. който никога не е страдал, дори имаше момент,  в който исках спокойствие,  но не го получаваах.  Явно е трябвало да внимавам какво си пожелавам..  А и за 5 месеца бях така заслепена от тази вече бивша любов,  която преживях, че съвсем се оставих на произвола.  И така завъртяна – от вкъщи при него – на работа – от работа при него.. като добра “съпруга” и може би тук там нещо по-различно и сън. Сивото ежедневие ми се струваше цветно с него,  и допуснах това което най-много не харесвам на влюбените – че забравят всички останали около себе си и винаги се надявах че ми се случва само за малко в началото.  Но се случи и ме държа дълго.  Достатъчно дълго за да започна да изчезвам.  Спрях да звъня на хората,  и те спряха да звънят на мен.  И кой е толкова голям мазохист, че в продължение на 5 месечен отказ,  ще продължи да ме търси.  Започнах да изчезвам от живота на хората, като хубав,  но далечен спомен.  А може би дори не съм хубав спомен, знам ли.  Е разбира се , с доста хора преустанових контакти нарочно, защото не желая да излизам с Неистински хора.  Но накрая май се оказа че повечето,  почти всички са такива.  И аз останах сама.  Лошото е , че спрях да излизам и с истинските такива и сега като им позваня,  те вече са заети с друго.  Защото няма да чакат мен разбира се.  Изчезнала от тежните ежедневни контакти.  Изчезнала от света .  Само там,  в интернет пространството седи един скайп „Mality“ и един Facebook – Malina Barakova.  Но тя няма с какво да ви се похвали,  защото нищо не и се случва. Просто е едно самотно момиче, с ограничени финанси , с неотдавнашна гадна раздяла.  И с неколцина приятели , на 400 км далече от нея,  живеещи живота си там и без нея.  Да.  Чувствам се вече извън живота на хората,  които обичам.  Пропускам важни събития,  вече не съм част от веселите или тъжните им моменти.  Останала съм в един телефонен разговор,  в който ми разказват какво се е случило без мен и аз мълча.  И това,  което остава да им кажа е че се радвам за тях,  и това си е чистата истина.  Но не се радвам за себе си.  Защото аз не съм част от щастливото събитие,  или не съм била да помогна в тежкия момент. Напоследък вече и не ми споделят,  може би защото не съм наблизо, за да помогна.  Надявам се поне да съм останала близо в сърцата им.  Защото моето е пълно с любов за всички тях,  и още толкова – но останалата няма на кого да я дам.  Каква ирония.  Превърнах се от дива купонджийка и от човек,  който винаги е на мястото на събитията,  в един нещастен домошар, слушащ красива музика , четящ книги и самосъжеляващ се понякога.  Пенсионирах се някак си,  лошото е че сякаш съм пенсонирала и отношенията си с хората.  А не го искам.  И не знам как да го поправя вече.  Защото чувствам някак си , че не съм нужна .  А аз обичам да съм нужна на хората около мен,  да им помагам и съветвам,  да бъда част от нечии живот.  Това ме кара да се чувствам жива..  а сега съм в някаква ужасно мъчителна летаргия.  И чувството е постоянно.  През деня, през нощта – винаги.  И сълзите се стичат спонтанно,  при всяко мило нещо в книгата която чета,  или филма който гледам… Защото не съм щастлива. Вярно е, че няма пълно щастие,  и би трябвало да ми стига да съм жива и здрава,  както и хората, които обичам да са живи и здрави.  Но не ми стига.  Защото не се чувствам обичана … Това е проблема,  не чувствам, че някой има нужда от мен, за да го разсмея , разведря, или просто, за да говори с мен.  Но аз имам нужда от такъв, такива хора.  Имам нужда от топли контакти. Защото, човек е социално животно, а започнат ли да изчезват социалните му контакти, той вече не е човек. Превръща се във вълк единак и умира сам някъде без никой да разбере за това, и без никой, който да го оплаче. Самотата е плашеща,  по-лоша е от смъртта.  Защото да си жив и да си самотен е по-лошо от това. И пишейки това, по радиото се завъртя тази любима песен „Вървят ли двама“ и ме накара да се разплача. Да – „ах, как не искам да съм сама..“ е точно това, което исках да споделя. Не искам да изчезвам и се нуждая от хора около себе си. И повтаряйки един човек – Аз обичам хората! И не мога да живея без такива,  които да са ми близки. Сигурна съм, че и ТИ неможеш. Никой не може.

Пловдив !

Автор: Mality
Незнам дали съществува Пловдивчанин , който да не се гордее с града в който се е родил и живее. А не малко са и хората,които са се преместили от някъде другаде в този безкрайно красив град и са го обикнали като свой! И няма как да не обикнеш Пловдив… той просто е един на света!

За съжаление няма втората част на този филм, или поне аз не я открих, но това което се казва в 1ва и 3та е повече от достатъчно и никога достатъчно за този град!



И както под един от тези клипове пише: Възможно ли е човек да бъде влюбен в един град??? Да, ако този град се нарича Пловдив! Абсолютно съгласна съм… Древен и вечен!