Признание

Автор: Mality

Да си призная винаги съм била романтичка,каквото и да съм казвала,каквото и да съм правила.В един момент просто реших,че няма смисъл да търся тази романтика,защото няма да я получа.Въпреки всичко,малка част от мен винаги се е надявала и се надява да дойде ден,в който малките неща и малките думи, малките жестове и погледи ще се появят в живота ми.Като ранен смс за усмихнат старт на деня, като малки стрелички по телефона,които да напомнят,че някой си мисли за теб… като повяхнало цвете от някоя градина пред някой блок,но подарено с любов,все незначителни на пръв поглед неща… Струва ми се,че са минали векове,откакто за последен път някой ми подари цвете на първа среща.. хахаха или че са минали векове откакто въобще съм ходила на среща… До степен в която,когато се сетя очите ми се изпълват със сълзи.. Как може такова нещо въобще да те разчувства?

В продължение на години,просто съм се отказала да мисля за романтика,просто не виждах смисъл.. Бях стигнала до момент, че просто казвах на някого „Искам да спя с теб“ в прав текст и до тук приключваше всичко.Стигнах до момент,в който мъжете се превърнаха в средство за задоволяване на физическите нужди и нищо повече.До момент,в който да обичам беше далечен мираж, който при всеки следващ сблъсък с мъж,избледняваше още повече… Осъзнавам,че съм постъпвала отвратително с няколко от тях,без да го заслужават,но аз просто си връщах.

Няма извинение за това да отмъщаваш за това,че не си обичана,на хора които може би са се опитали да те обикнат.Преди тази фаза давах всичко от себе си,когато допусках някой в сърцето си.Стараех се да бъда перфектната приятелка,перфектното гадже,перфектната майка ако щеш на всяко момче,което наричах своя половинка и на всяко момче,което съм обиквала.Дали някой го е оценил,не мога да кажа, не съм очаквала и да получавам колкото съм давала…. само малки жестове, и вярност. Не получих нищо.. не никога ,но беше рядкост.И накрая просто реших че ще затворя сърцето си за всички,така няма да чувствам че не съм обичана,защото и аз няма да давам любов.

Живота ми се зае изцяло от приятелките и тяхното щастие.. Когато моите приятелки бяха щастливи,значеше че съм щастлива.. Когато моите приятелки бяха влюбени,преживявах цялата еуфория с тях, а когато се приберях вкъщи,просто си помислях „е някога ще се случи и на мен“,поплаквах си или се обаждах на някой от онези мъже,с които убивах самотата и всичко си минаваше.Накрая просто ми се искаше да крещя и да бягам колкото мога по надалеч, за да не виждам познатите улици, старите лица ,старите любови – щастливи със своите нови момичета…. Исках да избягам някъде където хората не ме познават, и да започна на чисто.Да бъда тази,която всъщност съм, без да има субективни хора.Просто да ме виждат такава каквато съм,и това да са първите им впечатления – истинската аз. Стана така,че ми се отвори възможността да избягам – да стана студентка в друг град,и успях да избера най-далечния.. 400 километра, поне тук наистина можех да се чувствам сама..Ще излъжа ако кажа че града ми не ми липсваше,но всъщност ми липсваха любимите ми приятелки.

Нуждата да избягам беше задоволена, със пристигането ми във Варна.Хубав град,море,купища нови хора…. Първият месец беше странен,защото навика да се виждам всеки ден с момичетата ми, беше труден за преодоляване-липсваха ми всеки ден. Втория месец започнах да излизам повече да се запознавам с хора….. И осъзнах че колкото и далече да избягам,всичко ще бъде същото..след това просто се понесох на течението.. Мъже? Какви са тези същества защо са ми.. Първо имаше едномесечно давене в алкохол,за да притъпи всичко,което може да се чувства.. покрай особено тежките Коледни празници, в които хората показват обичта си…после в продължение на няколко месеца просто всичко ми беше безразлично… Станах от онези хора,вечно висящи в интернет,безразлични към еуфорията покрай празниците.. Просто си съществувах…

Когато ми беше най-безразлично всичко,се намери човек,който добавяше цвят в скучното интернет ежедневие.. сходни интереси,скучаехме взаимно в интернет пространството и се оплаквахме колко ни е скучно.После се чудехме как може да сме такива луди хора и вместо да седим един срещу друг, да зяпаме мониторите.Докато накрая не решихме наистина да скучаем заедно,и аз отидох при него.Първоначално беше забавно,беше нещо ново и приятно, да ти казват че мислят за теб, да те наричат с умалителни имена и ти да правиш същото… Прекрасно,караше ме да се усмихвам повече и повече,и деня започваше с усмивка,а не с нормалното до тогава безразличие..Този човек някак си без да иска, и сигурно без да съзнава ме извади от сивото ежедневие,и около мен се завъртяха всичките цветове на дъгата… тогава разбрах,че за мен вече не е просто забавление.

И разбрах че ледената обвивка там в сърцето е започнала да се топи,и при всеки допир с този човек изтънява все повече.. Плаша се,защото без да има някаква причина мисля все повече и повече за него,и се плаша повече,защото незнам почти нищо за него. Незнам какво съм аз ,вероятно забавление.И си мисля как постъпвам глупаво,като затъвам бавно,може би влюбвайки се в образ. Да , аз започнах да се влюбвам, а това ме плаши,колкото хората се плашат от смъртта. Плаша се да не би да се отпусна и да се влюбя силно, защото осъзнавам че малко ми трябва.. И се плаша,защото миналите неуспехи ми напомнят само за сълзи.. Не искам и да уплаша този човек… иска ми се да знам какво е в главата му,но ме е страх да попитам.

Иска ми се някой да ме беше предупредил, че ще ми се случи.Но сега съм просто неподготвена и уязвима, и всяко малко нещо би ме сринало до основи… Чувствам се ранима и вдетинена, и ми се плаче.. а дори незнам за какво плача.. Може би плача,защото се надявам на нещо, а непрекъснато си втълпявам,че не трябва да очаквам каквото и да било,защото ще ми е по-гадно след това… И от няколко дни сълзите на очите ми ме преследват бясно,и само тялом съм на земята.. Отнесена съм някъде,мислейки си само за този човек и чудейки се как заема 80% от мислите ми ,и защо ми се случва всичко това… Обвинявайки се за лекомислието да се отпусна, за безотговорността да се влюбвам в човек,когото почти не познавам…

В този момент всичко ми е неясно и объркано,въобще незнам къде се намирам… И просто мога само да чакам,за да видя какво ще стане… а после ще му мисля как да се справя с чувствата обзели ме напоследък.

За тогава,когато ще остане само спомен

Автор: Mality

Беше отдавна.. ала сякаш беше вчера,когато за пръв път очите ни се срещнаха..Помня,скоро беше минала пролетта и дните сияеха от хубав по хубав…Бяхме малки,току що влезли в гимназията,хора които тепърва започваха да търсят мястото си в този свят.Едни малки идеалисти с широки усмивки и сърца…а моето може би още по-широко.Тогава незнаех,нямаше и как да предполагам,че чаровният приятел на гаджето ми ще промени завинаги мъничкия ми свят.

А и как да предположи човек,след като бях сладко влюбена в друг.Кратко увлечение,последвано от прекрасно приятелство,продължаващо до днес.Един страхотен човек,когото никога не бих съжелила,че познавам.По-голям от мен,тогава абитуриент… Странното запознантство край билярд масата,първото кафе.. помня ги тези неща сякаш беше вчера.И си ги спомням с усмивка.Защото няма друг начин по който да си ги припомням..

И запознанството с неговия приятел… всъщност почти не помня как се запознах с него… само си спомням кой ни запозна,и незнаех дали съм благодарна затова,но сега знам,че да.Сладки къдрици,падащи над сладкото момчешко лице.Мила усмивка,открити очи.Имам една единствена снимка на тогавашния му вид,но ще ви се стори толкова различен.Все още детинското излъчване,може би мекия глас..не трябваше много за да се влюбиш в него,но за това пък твърде много за да го разлюбиш.И до днес не съм сигурна дали това се случи.По-добре да живея с мисълта,че е така.

Две момчета,с които се запознах на шега,са запечатани днес в сърцето ми.Както и те знаят : „В сърцето ми има специално място за вас,отделено от всички други..завинаги.“

Първото момче за което говорех, е той ще бъде завинаги там,но повече ще помня и ще имам да помня (надявам се ) за приятелството ни.Но второто,е,ще го помня и с много любов, за съжеление и с много болка.Човекът,оставил най-траен белег в мен ,поне засега, за любов.И как да се опише.Незнам за него какво е било,но за мен беше всичко.Дори от себе си се изненадвам когато говоря така.Онова момиче,което се запозна с момчето с игривите къдрици,беше най-дивото и неубоздано същество.Бързо се увличаше по разни хулигани и училищни звезди,но пък обичаше да е сама.Само съзерцаваше образите на тези,и това беше напълно достатъчно.Твърде лекомислена,по детски,твърде залисана,шматка дори…Може би и доста наивна.Но пък определено когато искаше нещо,беше сигурна.За разлика от връстниците си.Е тогава,в дните на първите нощни дискотеки,на многото бири,и зарибявките за вечерта..и говорим за целувки само .. след половин годишно затишие с тези двамата,в един бар,модерен за непълнолетните тогава се появи онзи сладур…..Незнам дали под въздействието на много алкохол,или пък просто тръпка,беше първата целувка… не попринцип,а с него.Моментално омекнали колена и бързо тупкащо сърце,какъв спомен само!

Не беше дълга тази ни задявка,но пък нашето момиче хлътна и беше дотам.И тук започва драмата и приказката на тази любов.Твърде кратки мигове заедно,но незабравими.Много думи,не много дела.Подробности,които са си за мен – и лошите и добрите….Много усмивки,достатъчно целувки и много сълзи(поне за мен)..така и не разбрах ако не се бяхме срещнали тогава,щях ли да имам това което сега има сърцето..Едва ли и ще разбера.Сантименталната моя душа има от какво да се храни дълги години,ако не срещне друга такава тръпка…Страхотен изгрев…това ще се запечата най дълго там, в съзнанието и сърцето.Сякаш го бях видяла в сънищата си месеци преди да се случи.Да,за един негов рожден ден му подарих същия този изгрев на платно,но не го бях видяла.Пресни пресни абитуриенти,живота ни чакаше,за да ни завърти,макар че на тази крехка възраст,за мен много неща бяха познати,и надживени.Посрещнахме изгрева на истинския живот заедно,там на брега уморени от поредната дискотека.Заедно,като приятели,макар че незная дали тайно не съм искала повече.Мълчание,и няколко снимки.Изгрева бележи началото….но за нас беляза края.Края на една любов.Само знам,че друг човек не съм обичала така…Твърде рано или твърде късно,или твърде наивно,но е истина.

Но предпочетох вече да продължа.Наистина не много хора знаеха,че дълго време след края,за мен нямаше край..Но каква файда от това,след като аз сама го оставих да си тръгне,за да бъде щастлив.И безкрайно ще се радвам ако е така,защото предпочетох приятелството пред всичко друго.Всички продъжаваме напред,живота си върви.

И като се обърна назад, не мога да отрека колко щастлива съм че познавам тези хора.И че не бих могла да си представя личността ми,ако не беше белязана от тези спомени.И се радвам че все още поддържаме отношения.А това го написах,за тогава когато ще остане само спомен,който ще разлиствам и на който благо ще се усмихвам.Но нека не е скоро.