Така и не разбрах за теб.

28 10 2012

Автор: Mality

Изображение

Така и не разбрах за теб.Ти беше до мен в моменти, когато ми беше трудно, и те нямаше когато исках да си там. Помагаше ми през последните години,като ангел-хранител. Запознахме  се на работа, но ти беше като призрак там – ту те имаше , ту изчезваше, после слизаше от офиса с някоя остроумна шега поръчвайки си кафе и кола, за да можеш да работиш още много време. Най-умният измежду всички там, нямаше как да не го знам, защото мястото ти не беше там. И моето не беше там, но за известно време ме хранеше и разведряваше. Но пък тази дупка ни запозна, нещо което не бих променила ако се върна назад във времето.

За теб знаех малко( не, че в последствие научих много) знаех , че си имаш сериозна приятелка, аз също бях във сериозна връзка, но не колкото твоята. Аз се разделих с него, напуснах работа, смених квартира и тук там

държахме приятелско-професионална скайп комуникация – каквато като цяло имахме.  Готино е да общуваш с интелигентен човек, какъвто беше и си ти. Абсолютно винаги ми доставяше удоволствие да си говорим, дори шегите ти не бяха тъповати. Мъж, а не глуповато момче, мъж , с който разговора е приятен , лек и духовит. Как да не те хареса човек. Макар , че ако попиташ много хора – смятаха те за страшно умен и готин, но не и външно. За мен ти изглеждаше така, както те чувствах –  очарователен, във всяко отношение.

Колко смешно се случи – когато се сещам, винаги усещам напиращ лек смях . Този компютър, на който пиша сега – беше се прецакал нещо за пръв път…А пък аз не познавах по-добър от теб  в тези неща, а аз си бях чист лаик в областта. И се свързах с теб с молбата да го видиш това чудо какво му има – сега даже не си спомням, какво му имаше, смешно е. Ти се съгласи да дойдеш вкъщи сутринно –обедно време , ако не се лъжа ,погледна нещо , май каза да не се притеснявам и избяга. И после се уговорихме да пийнем по уиски..ама на същия ден ли беше, или на следващия ми се губи ( може и от уискито да е ) , но другата част не се забравя  така. Какво стана , алкохола ли говореше , ние ли бяхме , незнам , но тази нощ си остава една от най-добрите ми досега… И в мръснишкия смисъл, и в забавния смисъл. Луда нощ си беше. Посчупихме разни неща – то си се превърна в практика да чупим .. Прозорци, легла.. Не мога да не се усмихна при нахлуващите спомени, също и да си спомня възбудата и страстта. Красота.

Луда работа си беше, във времето си се превърна  в кежуал приятелство или нещо такова или с бенефитс , незнам. Неопределимо. Обожавах дългите разходки и разговори, хапването в някой ресторант… Веселите напивания и омайвания, страстния секс. Всеки път ми беше по-приятно и по-хубаво с теб. Точехме се около година ей така, от време на време,когато си поискаме. Всеки път с усмивка се събуждах на другия ден , поглеждайки те до мен.

И неусетно хлътнах. Как да не хлътнеш до уши в човек като теб – винаги съм го мислила… Възможно е дори първия път , когато бяхме заедно да съм била там, но да не съм го осъзнавала. Беше там, помагаше ми, чувствах сигурност когато бях с теб, чувствах,че искам да си там винаги и да ме пазиш от лошия голям свят, който ме ранява всеки път. Плакала съм ти за разделите си, споделях много с теб. И ти с мен , но сякаш така и не те опознах напълно. Но пък те обикнах. Когато го осъзнах може и да съм била изпуснала момента. А може и да не е имало такъв момент. Исках да направиш стъпка, но ти зави нанякъде и аз чаках, чаках да се обадиш. На рожденния ти ден научих нещо. И то беше , че все още сме кежуал, и ти ,  както и аз спим с други хора. И ако аз съм осъзнала , че чувствам нещо към теб, то ти може би никога не си го чувствал.  Смятах се за глупачка, и реших да се отдалеча от теб малко, да преглътна огорчението си от самата себе си. Имах нужда от теб, знаех го. Известно време не можех да призная , че само месец след като си казах, че няма да те виждам, се чухме и не издържах. Беше рожденния ми ден, а аз бях супер емоционална и самотна, и  разорена… тъпо ми беше ,че въобще имам рожден ден, а ти оправи всичко. Моят ангел-хранител. Смешна и трагична съм.   После мина малко време и всичко беше по старо му.  Дълги разходки, лежерни разговори, бурни нощи.  Аз си бях все така хлътнала. Но нищо.  Аз реших да замина за Чехия в края на един август,за около шест месеца. А ти да заминеш за острова… за неопределено време. Провървя ти, намери си хубава работа, много се радвах,че отиваш да се развиваш и че  напред. Но чувствах тъга. Последната ни среща беше интересна, както всички пъти с теб. Отидохме заедно на следсватбено парти на твои приятели… Никого не познавах там, освен едно момче, с което си ме запознавал преди. Беше страшно забавно. Много пихме и се забавлявахме. Дори в един момент беше романтично ( през моя поглед разбира се). Прибрахме с в къщи и правихе отново страхотен секс, като за последно… И ти замина. Планирахме Коледата си заедно, но плановете се провалиха , а ти ми изпрати пари за да прекарам хубава Коледа някъде там. Хубава Коледа имах, имаше друг мъж там, а исках да си  ти.Знаех, че не може, а ти не знаеше , че те искам толкова. Но мина. Сега тук там успявам да те хвана онлайн, да побъбрим за успехи и планове, да ти кажа колко си се разхубавил , и да добавя,че ми липсваш, преди да си отишъл да спиш или да работиш казвайки: чао и целувки.

Така и не разбрах за теб.Дали си имал нещо към мен, дали просто си харесвал секса ни – незнам. Но знам за мен – аз те обикнах, обичам те и сега – по свой собствен изкривен начин,който самата аз не разбирам. Но чувствата ми не са някак мръснишки и пошли, въпреки,че имам и такива помисли за теб. Напротив – всеки път гледайки твои снимки или постове из интернет пространството се усмихвам, мисля си , че си добре и се радвам страшно много за теб. Но някак си завиждам на  всичко около теб и те ревнувам лекичко от всеки човек, който е там и се радва на твоите остроумности, чаровна усмивка и откровеност. Защото ми се иска да съм близо до теб и разбера още и още за теб. Искам да съм част от живота ти. Нещо което ме натъжава, защото ти не знаеш, и не мисля,че имам силата да ти кажа. А не съм и убедена, че ти трябва да го знаеш. Вероятно не съм за теб,и не искам да ти се натрапвам. Ето защо пиша това, което искам да ти кажа. И не се надявам да го прочетеш. По скоро се надявам някога пътищата ни да се пресекат отново, и да те усетя отново до мен. Но ако това не стане,ще остане един хубав спомен, напоен с мили чувства и усмивки, за малкото моменти , в които сме били заедно само двамата. Благодаря ти, че те има, и те срещнах. Ти си част от моя живот, която не бих променила  заради никой и нищо.





Хората

24 03 2011

Автор: Mality

Живота никога не е това, което искаш да бъде… Хората не са това,което искам да бъдат, дори не са това, което съм мислила че са, и не съм очаквала нищо подобно. Не всички те, а Те, с главно Т – хората, които обичам, за които ме е грижа, без които не съм си представяла по нататъшен живот или живот изобщо. Най-близките, най-доверените,най-най хората.. А в крайна сметка осъзнавам, че съм живяла в собствен свят, в измислена реалност, с измислени герои и с измислени достойнства, заблуждавала съм се, колко знача за тях, и най-лошото от всичко е, че за мен е било повече от реалност. В такива случаи най-добре е да забравиш… или да не си запомнял… но как като това е част от теб. Обичните са част от сърцето ми, и това означава ,че съвсем скоро ще имам липса на такова.. ако изхвърля всички незаслужаващи обични, няма да остане … е хайде, една мъничка частица с все пак истински хора. Но не съм сигурна вече в това. А бях сигурна, че умея да преценявам хората, и все още е така, но явно съм си затваряла очите за тези, които играят голямата роля в живота ми. Невероятно. Сама не вярвам на случващите ми се неща. Не искам, а те ме блъскат в лицето с бясна сила, сякаш искайки да ми покажат, че нищо не знам. Че съм наивна , глупава блондинка, чийто „приятели“ са и приятели,когато искат да се забавляват- а тя е весела компания, че съм любовница, чийто „мъже“, са и такива, когато просто им се прави секс – тя не ревнува, и не задава въпроса къде си бил и с коя..Опитвам се да не изкрещя, защото точно това ми се иска да направя…. Онзи закон как беше – за взаимоползата – действа с абсолютна безпрепядствена сила върху мен. Явно не съм „подходяща“ за сериозни каквито-и-да-било отношения. Може би наистина не съм.

Може би просто съм идеалното бягство на мъжете, които не искат да са обвързани,но да имат вярна любовница. Докато не ме побърка мисълта,че всъщност не им пука дали съм там, или ме няма. После следва, както му казвам аз „месец на разврата“…. времето , в което сякаш доказвам на себе си, че все още умея да флиртувам с нови мъже, които си нямат и на представа с какво се забъркват, защото тогава съм опустошителна. Това е защото съм жена, която има нужда само от един мъж. Този един , заради когото ставам сляпа за всички останали. Случвало ми се вече, да срещам такива мъже, но те не са виждали в мен, онази жена , която да бъде до тях, в последсвие и аз не се виждах до тях. Може би, няма да срещна такъв човек, а може би съм го срещнала и съм го подминала, без да разбера… Далеч съм от мисълта, че любовта идва веднъж в живота, но също така бих искала да я срещна само още веднъж, а може би два пъти…Незнам,но ги няма пеперудите в стомаха, няма го преплитането на езика, и абсолютната непохватност,която ме обзема в такива моменти.

А приятелите, тези, които стават невероятно добри в това да са ти неприятели. Които са с мен по дискотеките, по събиранията,по кафетата, по магазините, на рожденните дни,на именните дни…. и ги няма когато сърцето ти е свито, когато болката те мъчи, когато джоба ти е празен – когато имаш най-голяма нужда от тях, тогава ги няма. Бавно изчезват един по един, когато вече нямаш възможност да им угаждаш всеки ден, да си на линия и на сто процента отдаден към тях, когато не можеш да се напиеш заедно с тях, и не умееш да се радваш за новото попълнение в гардероба или новия/та пореден/на „единствен/а“ . Тогава, когато ги познаваш твърде добре,и си позволяваш да им кажеш истината.. тогава те изчезват, а аз оствам твърде сама. Не съвсем, но твърде наранена. Наранена от това,че не съм направила нищо нередно, но съм обявена за виновна, че не съм искала много, а съм дала твърде много…от това че съм дала себе си…Незнам, но го няма телефонния номер,който мога да набера по всяко време, няма го рамото,на което мога да поплача, няма го този на когото мога да споделя абсолютно всичко, дори това, което не искам да призная на себе си.

Това живот ли е , да се чувстваш толкова ненужен.Да не чувстваш любовта в очите на тези, които обичаш, да си незаменим, както те са за теб, да си достатъчен, просто достатъчен…Незнам.А бих искала да разбера много от тези „незнам“, някой да ми каже, и да не ме лъже… Липсват ми хора, които ме виждат с всичките ми недостатъци и пороци, с всичките ми добри страни и таланти, и ме харесват и искат такава, каквато съм, както аз приемам хората, такива каквито са….

Липсва ми онова чувство, заради което си струва да се обърна, заради което си струва да се върна, заради което си струва да остана. Може би съм твърде сляпа за хората, а може би хората са слепи за мен.





Извън черното

3 11 2010

Автор: Mality

Незнам дали някой чете тези мои постове, незнам дали някой си извлича поука или не… но това е важно за мен. Просто колкото и да съм общителна и пряма, някой неща не се казват току така…. като тази вечер. Тази вечер не е по-различна от всички други вечери, но тази вечер се чувствам добре. Незнам дали е правилно, но дори и аз , надявам се имам право да се почувствам добре въпеки всички лайна които ми се ступват на главата…Сега пия топъл шоколад, така леко да подсладя цялата работа и пак се чувствам малко гузна. Просто не съм свикнала да се чувствам добре напоследък…. това е нещото което май не ми е съвсем позволено като че ли, или може би аз самата не си го позволявам. Винаги тогава когато се случи, веднага получавам заслуженото си – а именно някоя помия. А е хубаво да чуеш мили думи за себе си, да се почувстваш желана, вярно или не , гали самочувствието.Не съм толкова доверчива, но ще излъжа ако кажа че не ми е приятно да чуя комплименти за себе си . Просто е факт ,че мина твърде много време , след последния романтичен жест, и твърде много време ще мине за да повярвам че един такъв жест е искрен.Но ми се иска. Иска ми се да получа любимите си рози, иска ми се да лежа под звездите, иска ми се просто да се наслаждаваме един на друг, но това вече толкова рядко се случва с който и да било, че хора, тези които получавате това в живота си, вие сте невероятни щастливци. Колкото и вулгарна да съм понякога, толкова съм романтична като натура. По дяволите аз съм художник, и когато всичко е черно, аз искам да съм „извън черното“.





Страх

3 10 2010

Автор: Mality

Губя се .. Страх ме е и пак изчезвам.. Страх ме е от заобикалящия ме свят, страх ме е, че има хора , които нараняват без да се замислят, страх ме е във всеки един момент и изчезвам, оставам вкъщи, което дори не е вкъщи, а малката квартира. Четирите стени, които дори не ме правят толкова спокойна, не мога да съм спокойна …. не мога да спя. Пия вече трета чаша чай, на който на етикетчето му пише „Лека нощ“ – успокояващ чай и се моля да ме успокои, но не се случва. Напират сълзи, но се давя и очите ми само леко се навлажняват – дори не мога да заплача. Изплашена съм, стресирана съм , дори се обвинявам, че имам чувството ,че съм материална кучка, която скърби за откраднат синджир, но всъщност ми е кофти за друго. Незнам, не е като да се чувствам, че никой не ме разбира, но май не го чувстват така като мен. Преди един месец ме обраха. Крадец се увисна на врата ми и скъса синджира, без дори да мога да регирам. В един часа на обяд, и не бях сама. Синджира… който като парична стойност е скъп. Но за мен е по-скъп защото е мой. Защото ми беше подарен от родителите ми, които не тънат в пари, но заделиха за да отидем на екскурзия до Турция, да си избера бижута за абитуриентския ми бал. Това е което успяха да ми подарят, и няма да имат възможност да ми подарят нещо такова отново. Синджир, който носих в продължение на две години и повече почти всеки ден и всяка нощ на врата си.Нека привързаността ми към тази вещ ме прави вещоман. Добре, вещоман съм. Пазя дори малки камъчета от места където съм била, и ако ги изгубя плача с часове… Просто, незнам , стойността която имат за мен моите вещи е обвързана с история, с хора , с случки. Стойността на моите вещи за мен е сантиментална, колкото и клиширано да звучи. Но ако загубя сама нещо, знам че мога да обвинявам единствено себе си , защото съм загубена, разхвърляна и неорганизирана. Когато обаче нещо е откраднато от мен, и то както в случая със сила, и с реална опасност да ме наранят съм изплашена, ядосана , и се губя някаде там, криейки се от света и самосъжелявайки се.. И знам, че има хиляди толкова важни неща , и аз съм затрупна от вещи, които имат някакво си значение за мен, а има хора , които нямат дрехи на гърба си, ме кара да искам да се скрия от живота. Да остана затворена и въпреки това, в характера ми е да общувам , да се виждам с хора, тези ,които ме познават знаят че съм абсолютно социално пристрастена и не мога да си стоя вкъщи… И ето къде се губя аз…. между желанието си да се скрия от света, да предпазя себе си и сантименталността си от света, за да не ме нарани никой и да не ми отнеме нещо – материално или не, и желанието ми да общувам , да се виждам с интересни хора , да се смея и да излизам,защото обожавам разходките, веселието и събиранията… Сигурно звуча смешно. Но на мен не ми е смешно, ужасно ми е …. защото се опитвам да изляза , а когато изляза ме подгонва параноята, всеки човек ми изглежда сякаш иска да ме нападне , да ме нарани или да ми вземе нещо. И няма как да споделя с приятелите си, защото не че не ме разбират, но просто се опитват да ми съчувстват. А аз не искам „Знам Мали ,че ти е гадно, но какво толкова писано е било, това е само вещ.“ Но те не знаят какво значи тази вещ за мен, защото аз не мога да им обесня, просто го чувствам чувствам,че са ми отнели нещо скъпо насила, страх ме е,че може някой да го направи пак, и виждам каква подигравка е цялата история. Накъде върви иначе тооолкова красивия свят…. Не че някога съм носила розови очила, но все във всяка тъга слагах какпка оптимизъм. А реалността е друга, хората се избиват за вещи, за пари, лъжат се , забиват нож в гърбовете на другите, приятелството е почти мираж, а интереса е завзел света. И сега се сещам за едно много точно описание и то от филм -„Адвокат на дявола“- и ето го любимият ми Ал Пачино в ролята на самия дявол, който казва нещо от сорта: „Кой би отрекал , че нашия век и свят е изцяло завладян от мен?“. Ами да , предполагам, че никой.. И честно казано в момента съм толкова черногледа, не мога да се отпусна и освен това пак прецаквам , това което ме тегли навън. Губя се… и ме е страх. Много ме е страх.. И незнам, опитвам се да се абстрахирам от това, но не се получава, твърде съм уплашена от грубата реалност, че и валерианата не ми помага да заспя. Будя се и крещя, и незнам какво да направя, за първи път наистина незнам какво да направя, незнам как да си помогна и изглежда и никой около мен незнае или аз не чувам. Плаче ми се , и горе долу успявам и да поплача, обаче буцата в гърлото ми седи и ме души, и лягайки си, скимтя като пребито кученце.Опитвам се да убедя сама себе си, да спра да се самосъжелявам , да спра да мисля за това, както всички други ми казват, когато се опитват да ми дадат съвет. Но немога . Немога да спра да мисля за това, не мога да забравя и лентата на случилото се се превърта и пак ме кара да се стресна, да извикам в съня си и да се събудя. А преди това опитвайки се да заспя вече брутално изморена, изпивам хиляда билкови чая , които би трябвало да ме успокят и да спя.Обаче немога. Знам,че никога не съм била съвсем редовна с главата, щото и без това съм художник, виждам нещата по моя и единствено по моя си начин, и ги разбирам по различен начин от другите хора, и незнам може би съм егоист до болка ,за да се чувствам така защото са ми отнели нещо мое. Това което чувствствам просто е гадно, дотолкова гадно че ми горчи и ме кара да подскачам при всеки шум идващ отвън малкото ми скривалище. Квартирата, която избрах сама и в която избрах да съм сама, за да не завися от никой. Но в момента хем не искам да съм сама, хем не съм адекватна компания за никого. Може би трябва да мине малко време, но като се познавам , от последното такова нещо ,което ми се случи минаха две години докато малко по нормално започна да излизам, и да не се стряскам от всичко, и това беше в началото на това лято. Чувствах се що годе нормално, горе долу нямах проблеми, но то не може без, и ето.. тъкмо навреме се случи това. Побърквам се, наистина се чувствам като някоя луда. От тези дето по филмите ходят на психоаналитици, и се чудят дали да не си купят сънотворно. Като параноичка, психясвам. Много ми е болно, и истината е , че не искам да ми е така, и хиляди пъти връщам лентата назад, за да си представям , ако не бях излязла със синджира, ако не бяхме минали оттам, че всичко щеше да бъде наред. Което не е нормално, защото няма как да се върне времето назад, а и от страничен поглед,това е нещо незначително, нещо материално което трябва да се прежали и добре,че съм жива и здрава. И да благодаря се че съм жива и здрава, но честно казано ми е болно и съм наранена и уплашена. И знам ,че по света има хора, които няма какво да ядат, а аз жалея по някаква вещ, едва ли не.Но честно казано,всеки човек си има живот, който си изгражда и нека това ме прави егоист, но нещата в моя живот – хора или предмети са си в МОЯ живот, и супер много ме боли и ми е кофти,когато по пътя губя някой, или нещо от тях. Просто ми идва в повече.И се самосъжелявам като някоя лигла, която си няма друг живот освен да си носи бижутата. И ми става тъпо. Губя се , и ме е страх, страх ме е ,че незнам как да не ме е страх… а попринцип съм смела. И започвам да изчезвам, а незнам как да спра. Немога да го опиша, но ме разкъсва отвътре.





Една страшно красива песен …. :)

1 09 2010

Drops of Jupiter
Artist(Band):Train

Now that she’s back in the atmosphere

With drops of Jupiter in her hair, hey, hey, hey, hey
She acts like summer and walks like rain
Reminds me that there’s time to change, hey, hey, hey, hey
Since the return from her stay on the moon
She listens like spring and she talks like June, hey, hey, hey, hey
hey, hey, hey, hey

Tell me did you sail across the sun
Did you make it to the milky way to see the lights all faded
And that heaven is overrated

But tell me, did you fall for a shooting star
One without a permanent scar
And did you miss me while you were looking for yourself out there

Now that she’s back from that soul vacation
Tracing her way through the constellation, hey, hey, hey
mmmm…..
She checks out Mozart while she does tae-bo
Reminds me that there’s room to grow, hey, hey, hey, hey
yea…

Now that she’s back in the atmosphere
I’m afraid that she might think of me as plain ol jane
Told a story about a man who is too afraid to fly so he never did land

Tell me did the wind sweep you off your feet
Did you finally get the chance to dance along the light of day
And head back to the milky way
And tell me, did Venus blow your mind
Was it everything you wanted to find
And did you miss me while you were looking for yourself out there

Can you imagine no love, pride, deep-fried chicken
Your best friend always sticking up for you, even when I know you’re wrong
Can you imagine no first dance, freeze dried romance five-hour phone
Conversation
The best soy latte that you ever had . . . and me

Tell me did the wind sweep you off your feet
Did you finally get the chance to dance along the light of day
And head back toward the milky way

Tell me did you sail across the sun
Did you make it to the milky way to see the lights all faded
And that heaven is overrated

Tell me, did you fall for a shooting star
One without a permanent scar
And did you miss me while you were looking for yourself

nah nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah nah

And did you finally get the chance to dance along the light of day

nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah

And did you fall for a shooting star
Fall for a shooting star

nah nah nah nah nah nah
nah nah nah nah nah nah

Are you lonely looking for yourself out there





Февруарска лудница

8 07 2010

Автор: Mality
Мина си и този месец… Февруари.. Месеца на виното, любовта .. и мен ако питате лудостта. Никога този месец не ми е носил нещо добро. Лично на мен, разбира се, може би при другите не е така. При мен февруарската лудост приключва с депресия. Така е – при адски много алкохол, хиляди приповдигнати настроения и умилени физиономи, сърчица в червено и розово…. е накрая ме докарва до лудост. Като започнем с честването на Трифон Зарезан, многото вино,което се изпива, за да го отбележим .. и преминем към Свети Валентин – което по мое мнение не е особен празник, но аз съм субективна. Досега никога не съм била щастливо влюбена по време и около тази дата, за мен е нормално да гледам песимистично на него. Лошото е, че в повечето случаи наистина понеже не виждам любов в месеца на любовта, го превръщам в месеца на виното. Обикновено за мен не е проблем да пийвам повечко, защото не съм от тези, които не си знаят мярката, падат и се излагат примерно. Но понякога наистина правя необмислени неща, или което е най-глупавото – харча грешни пари за пиене. И нека бъда честна – от пиенето файда няма, и да кажеш да го знам от днес, и да имам извинение. Ами аз го знам от години , но въпреки това и от години февруарския месец ми е Absolutеly алкохолизиран. Накрая завършва с лошо настроение , брутален песимизъм , саркастично държание и естествено – самота. Хм, не че се оплаквам , човек понякога има нужда да е сам. И даже като се замисля през този месец не съм искала да съм с някого, даже не съм хвърляла око на никого. Дразни ме цялата еуфория обаче, нещо подобно на Коледа, само че с романтична нотка. И всичко ми се струва фалшиво. Явно напоследък съм станала арогантна, и сарказмът ми пречи, да нахлузя розовите очила като всички останали и да се заблуждавам, че навсякъде витае любовта. Ок, сега изглеждам , сякаш не вярвам в любовта. Напротив, даже ако се зачетете назад, аз съм написала статия, която гласи „Любовта ще спаси света“, така че, не със сигурност вярвам в любовта. Просто не вярвам във всичкото това афиширане „вижте ме влюбен съм в моята мадама, ще и подаря огромно розово сърце“… Може би,ако някога ми се случи да съм влюбена февруари месец, ще се държа по същия начин, но не мога да знам , защото не ми се е случвало… а и по дяволите на кого му трябва розово сърце, по-добре, ако ще засвидетелстваш любовта си, напиши собственоръчно картичка – не със някой познат рефрен, а обеснявайки чувствата си. Незнам.. всичко ми се вижда пълна лъжа и абсолютен фалш… всичкото това розово… Да, аз съм фен на романтиката даже и да не ми личи много много. Но от романтично, до .. това даже незнам как да го нарека, префърцунено, или пък пресилено …. изглежда сякаш насила вкарват романтиката за тоя ден. Не ми изглежда истинско. Някак си и този празник , не е успял да ме завладее особено.Предпочитам да се напия с червено вино и да изкарам нощта с някой забавен тип, не че това успокоява, но поне сме наясно и не се лъжем, че видиш ли – влюбени сме. Предпочитам го. И ако това ме прави вулгарна, то нека е така. Когато не можеш да го почувстваш истински, дори отстрани изглежда изкуствено. Но може би аз просто съм различна, може би просто не съм изпадала чак в такова влюбване – оглупявайки по някакви розови и червени хартийки и плюшени простотии.





Всичко се връща

21 03 2010

Автор: Mality
Kолко съм глупава и наивна да си помисля,че могат да съществуват нови приятелски връзки. Да могат, може би, но са рядкост. И то точно тези, за които си мислиш,че се превръщат в твои приятели, на които споделяш, може просто защото няма на кого друг в момента, тези, които си се осмелил да смяташ за достойни за уважение, точно тези – те най-грубо ти показват, че си се лъгал. Колкото и да стискам зъби, знам, че ми пука, знам, че съм наранена и прибирайки се към вкъщи, цяла нощ отричала и отказвала да повярвам, се стича сълза по бузата ми.
Сълза показваща яда ми, сълза покзваща огорчението и обидата. Сълза, с която изтича и малкото уважение към този, който те е накарал да я пролееш. Точно в този момент, същия този човек губи изцяло и капката уважение, което съм хранила към него. Както гласи едно клише „Доверието се печели трудно,но лесно се губи“. Губи се със една сълза. Една сълза от иначе сухите очи, една сълза процедила се заради стиснати зъби, една сълза показваща слабостта ми и една сълза, заради която прошка няма да дам. Не си заслужава, да пролея тези сълзи за хората, които не ме уважават и не ме оценяват, но те, сълзите, не питат, а напират да се излеят. И без да го желая, аз плача, плача, за предадено доверие, плача за забит нож във гърба. Но едва ли, този, който държи ножа ще пролее и сълза за мен.
Може би не заслужавам. Но не вярвам в това. Не се надценявам, но знам, че струвам нещо повече, и въпреки понякога да пораждам съмнения дори във себе си, в очите на другите виждам това, което съм, и го тълкувам трезво. И знам, че сама по себе си, щом тази измяна ме наранява, дори само морално струвам хиляди пъти повече от човека, накарал ме да плача заради постъпката му. Това ми дава сили , и ми дава вяра. Вяра, че има хора,които заслужават уважението ми и хора, пред които съм заслужила уважение.
А моята съвест е чиста. Нека горят в своите съмнения тези, които имат от какво да се срамуват. Да и аз имам неща, заради които се срамувам, но плащам цената скъпо и се стремя да не правя грешки. За тези, за които тези грешки са начин на живот, за тях вярвам, че ще има наказание. Не съм особено набожна, нито пък вярвам кой знае колко в разните предания, но си мисля, че принципът „ Ефектът на пеперудата“ действа, и че всеки получава заслуженото си в един момент. Всичко се връща, мили ми изменници, и тези които сте си мислили, че ще си веете „онея си работи“ нагоре надолу безнаказано, ще си го получите. Защото законите на природата са такива – няма ненаказано зло, както няма невърнато добро. Природно равновесие и кръговрат.
Яд ме е , лея сълзи сега, пожелавам отмъщение, на което сама знам, че не съм способна. И по-добре. Отмъщението ще си го получа, както всеки друг предаден. Но не е нужно да си цапам ръцете с мръсотията. Тя съдбата си знае работата. Може би някой ден и аз самата ще бъда наказана за минали грешки.
Всичко се връща, и всичко се заплаща. Със сълзи, или с друго, едва ли е наше решение. Единственото решение, което можем да вземем ние, е да се въздържаме от поводи за наказание, което аз за себе си смятам, че се опитвам да спазвам. А няма какво да ги мислим тези, които са ни наранили.
Да, вярата, че ще си го получат, не лекува болката, но я притъпява. „Не болят физическите рани, а психическите- и те не се лекуват никога“. Оставаме белязани за цял живот – обеца на ухото, за да знаем, какво не трябва да причиняваме на останалите около нас. A другото – то се връща, и се връща тъпкано – и доброто, и лошото. Избора е личен.