Здрач

26 04 2009

Автор: Mality

Сигурна съм, че дори необмислено посегнах да отворя несмутимо бялата страница и пръстите ми започнаха трескаво да удрят клавишите на объркания ми лаптоп,който от 2 дни правеше едно и също,отваряше една поредица документи и скролера просто си вършеше работата пред жадния поглед.Всяка следваща дума разпалваше желанието да продължа още по-кръвожадно да чета страница по страница.Сега осъзнавайки,че дори не съм допрочела последната (или предпоследна ) част от драмата поглъщаща ме от призказната историйка. Засмях се на себе си при мисълта че съм се вманиачила достатъчно,за да изплаша съквартирантите ми – естествен отговор на 24 часовата ми несменяема поза на кухненската маса,погълната изцяло от компютъра, и със слушалки на ушите,премахвайки всяка реалност около мен.Всъщност ясно откроявах реалността от чудноватата книга,интерсът към която бе породил филма по първата й част.Но музиката беше дори по-убийствена от редящите се думи и прозиращата сладка приказка за добрите вампири и истинската любов между хищника и жертвата(каквито трябва да са те – врагове в природата). Не,че като засилвах опустошителното душене с музика,щях да сподавя тъпото и познато чувство,което безобидното наглед филмче беше повдигнало преди седмица,неподозиращо за последвалия небивал интерес и всяко следващо превъртане и превъртане на лентата.Но всъщност до един момент се убеждавах,че просто съм завладяна от идеализираните образи в книгата.Но колко безутешно прозираше желанието да се заловя за някоя сладка мечта,че някъде там на пук на напълно нереалната книжка(книжки), ще си открия моя вампир- „точно моя тип дрога“,о колко познато звучеше това като реплика и във филма,и в малките букви по белите страници – и в живота.И преди да сте ме обявили за една от тези тотално побъркали се както винаги покрай такива филми хора,да ви уверя,че по никакъв начин „вампир“ не означава култ към това митично същество и прочие. Какво определях като образа на Едуард Кълън за мен – сродната душа,смътната надежда,че някъде там има едно същество което ще се превърне в малкия ми пристан сред бурите на иначе и без това откачения живот. Впечатляващо е как такива неща могат да отключат и най-дебелите врати и ключалки на най-закътаните малки стаички в съзнанието.Още се боря с мисълта дали да спра ромоленето по клавиатурата и отново да се върна към следващата част от историята. Но и объркването и напиращите сълзи,там където изобщо не бяха най-напрегнатите моменти в сюжета на този сюрреалистичен свят поддикнаха желанието ми за писане удивително силно. През последните 24 часа ,станала само да си взема кафе и да хапна един сандвич за да не припадна по някое време,очите ми се насъллзяваха повече от колкото ми се искаше, и със страх осъзнавайки че не са породени точно от сърцераздирателните драми на героите.И още по-уплашено осъзнавам,че ме задушава собствения ми ужас от онова гадно чувство,което се появяваше всеки път когато наоколо закръжаваше нещо белязано с думата „любов“ ,,а именно – самотата. И колкото и хиляди пъти да съм писала за това,надявайки се че тихото споделяне в статиите ще намали може би поне малко болезнения стон изпод гърдите ми, за съжеление,не можех да обуздая паниката и сега. И в момента,в който стигнах до тоалетната ,избягваща погледите на нищо не разбиращите момиче и момче в стаята, оставайки сама просто се задавих в тихи ридания. И защо? Не изглежда нещо да се е случило в и без това не много интересния ми живот,както се наблюдава и във всяка следваща картина,която не се различава по мрачност от предишните.Смътна усмивка и успях да чуя отново ,макар и по-разхвърляни от внезапната буря,мислите ми… Изпъкна една по- различна творба от останалите, по-щастлива някак си.. И точно в този глух момент, и очи стискащи невярващо взеха под внимание нов човек покрай мен,или поне в мислите ми.Ужасяващо опасно до мен беше дори да си го помисля и просто загледах стената с тъпия и празен поглед. Смут и отказ , и темата в главата ми приключи. Няма за какво да се притеснявам,нито да прибързвам с заключенията на дивото си съзнание.Но имаше друго,кривата ми усмивка огледалото показа фалшивия опит за успокоение.И равновесието под привидно спокойния ми тон на лицето беше невероятно разклатено.И незнам кое ме плаши повече, частта със самотата … или поредна буря в малката ми главица,с НЕ -приказен край без съмнение .Заслужава ли си?И просто предпочетох умората да ме обуздае и унесе.


Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




%d bloggers like this: