Страх

 

Губя се .. Страх ме е и пак изчезвам.. Страх ме е от заобикалящия ме свят, страх ме е, че има хора , които нараняват без да се замислят, страх ме е във всеки един момент и изчезвам, оставам вкъщи, което дори не е вкъщи, а малката квартира. Четирите стени, които дори не ме правят толкова спокойна, не мога да съм спокойна …. не мога да спя. Пия вече трета чаша чай, на който на етикетчето му пише „Лека нощ“ – успокояващ чай и се моля да ме успокои, но не се случва. Напират сълзи, но се давя и очите ми само леко се навлажняват – дори не мога да заплача. Изплашена съм, стресирана съм , дори се обвинявам, че имам чувството ,че съм материална кучка, която скърби за откраднат синджир, но всъщност ми е кофти за друго. Незнам, не е като да се чувствам, че никой не ме разбира, но май не го чувстват така като мен. Преди един месец ме обраха. Крадец се увисна на врата ми и скъса синджира, без дори да мога да регирам. В един часа на обяд, и не бях сама. Синджира… който като парична стойност е скъп. Но за мен е по-скъп защото е мой. Защото ми беше подарен от родителите ми, които не тънат в пари, но заделиха за да отидем на екскурзия до Турция, да си избера бижута за абитуриентския ми бал. Това е което успяха да ми подарят, и няма да имат възможност да ми подарят нещо такова отново. Синджир, който носих в продължение на две години и повече почти всеки ден и всяка нощ на врата си.Нека привързаността ми към тази вещ ме прави вещоман. Добре, вещоман съм. Пазя дори малки камъчета от места където съм била, и ако ги изгубя плача с часове… Просто, незнам , стойността която имат за мен моите вещи е обвързана с история, с хора , с случки. Стойността на моите вещи за мен е сантиментална, колкото и клиширано да звучи. Но ако загубя сама нещо, знам че мога да обвинявам единствено себе си , защото съм загубена, разхвърляна и неорганизирана. Когато обаче нещо е откраднато от мен, и то както в случая със сила, и с реална опасност да ме наранят съм изплашена, ядосана , и се губя някаде там, криейки се от света и самосъжелявайки се.. И знам, че има хиляди толкова важни неща , и аз съм затрупна от вещи, които имат някакво си значение за мен, а има хора , които нямат дрехи на гърба си, ме кара да искам да се скрия от живота. Да остана затворена и въпреки това, в характера ми е да общувам , да се виждам с хора, тези ,които ме познават знаят че съм абсолютно социално пристрастена и не мога да си стоя вкъщи… И ето къде се губя аз…. между желанието си да се скрия от света, да предпазя себе си и сантименталността си от света, за да не ме нарани никой и да не ми отнеме нещо – материално или не, и желанието ми да общувам , да се виждам с интересни хора , да се смея и да излизам,защото обожавам разходките, веселието и събиранията… Сигурно звуча смешно. Но на мен не ми е смешно, ужасно ми е …. защото се опитвам да изляза , а когато изляза ме подгонва параноята, всеки човек ми изглежда сякаш иска да ме нападне , да ме нарани или да ми вземе нещо. И няма как да споделя с приятелите си, защото не че не ме разбират, но просто се опитват да ми съчувстват. А аз не искам „Знам Мали ,че ти е гадно, но какво толкова писано е било, това е само вещ.“ Но те не знаят какво значи тази вещ за мен, защото аз не мога да им обесня, просто го чувствам чувствам,че са ми отнели нещо скъпо насила, страх ме е,че може някой да го направи пак, и виждам каква подигравка е цялата история. Накъде върви иначе тооолкова красивия свят…. Не че някога съм носила розови очила, но все във всяка тъга слагах какпка оптимизъм. А реалността е друга, хората се избиват за вещи, за пари, лъжат се , забиват нож в гърбовете на другите, приятелството е почти мираж, а интереса е завзел света. И сега се сещам за едно много точно описание и то от филм -„Адвокат на дявола“- и ето го любимият ми Ал Пачино в ролята на самия дявол, който казва нещо от сорта: „Кой би отрекал , че нашия век и свят е изцяло завладян от мен?“. Ами да , предполагам, че никой.. И честно казано в момента съм толкова черногледа, не мога да се отпусна и освен това пак прецаквам , това което ме тегли навън. Губя се… и ме е страх. Много ме е страх.. И незнам, опитвам се да се абстрахирам от това, но не се получава, твърде съм уплашена от грубата реалност, че и валерианата не ми помага да заспя. Будя се и крещя, и незнам какво да направя, за първи път наистина незнам какво да направя, незнам как да си помогна и изглежда и никой около мен незнае или аз не чувам. Плаче ми се , и горе долу успявам и да поплача, обаче буцата в гърлото ми седи и ме души, и лягайки си, скимтя като пребито кученце.Опитвам се да убедя сама себе си, да спра да се самосъжелявам , да спра да мисля за това, както всички други ми казват, когато се опитват да ми дадат съвет. Но немога . Немога да спра да мисля за това, не мога да забравя и лентата на случилото се се превърта и пак ме кара да се стресна, да извикам в съня си и да се събудя. А преди това опитвайки се да заспя вече брутално изморена, изпивам хиляда билкови чая , които би трябвало да ме успокят и да спя.Обаче немога. Знам,че никога не съм била съвсем редовна с главата, щото и без това съм художник, виждам нещата по моя и единствено по моя си начин, и ги разбирам по различен начин от другите хора, и незнам може би съм егоист до болка ,за да се чувствам така защото са ми отнели нещо мое. Това което чувствствам просто е гадно, дотолкова гадно че ми горчи и ме кара да подскачам при всеки шум идващ отвън малкото ми скривалище. Квартирата, която избрах сама и в която избрах да съм сама, за да не завися от никой. Но в момента хем не искам да съм сама, хем не съм адекватна компания за никого. Може би трябва да мине малко време, но като се познавам , от последното такова нещо ,което ми се случи минаха две години докато малко по нормално започна да излизам, и да не се стряскам от всичко, и това беше в началото на това лято. Чувствах се що годе нормално, горе долу нямах проблеми, но то не може без, и ето.. тъкмо навреме се случи това. Побърквам се, наистина се чувствам като някоя луда. От тези дето по филмите ходят на психоаналитици, и се чудят дали да не си купят сънотворно. Като параноичка, психясвам. Много ми е болно, и истината е , че не искам да ми е така, и хиляди пъти връщам лентата назад, за да си представям , ако не бях излязла със синджира, ако не бяхме минали оттам, че всичко щеше да бъде наред. Което не е нормално, защото няма как да се върне времето назад, а и от страничен поглед,това е нещо незначително, нещо материално което трябва да се прежали и добре,че съм жива и здрава. И да благодаря се че съм жива и здрава, но честно казано ми е болно и съм наранена и уплашена. И знам ,че по света има хора, които няма какво да ядат, а аз жалея по някаква вещ, едва ли не.Но честно казано,всеки човек си има живот, който си изгражда и нека това ме прави егоист, но нещата в моя живот – хора или предмети са си в МОЯ живот, и супер много ме боли и ми е кофти,когато по пътя губя някой, или нещо от тях. Просто ми идва в повече.И се самосъжелявам като някоя лигла, която си няма друг живот освен да си носи бижутата. И ми става тъпо. Губя се , и ме е страх, страх ме е ,че незнам как да не ме е страх… а попринцип съм смела. И започвам да изчезвам, а незнам как да спра. Немога да го опиша, но ме разкъсва отвътре.