Здрач

Сигурна съм, че дори необмислено посегнах да отворя несмутимо бялата страница и пръстите ми започнаха трескаво да удрят клавишите на объркания ми лаптоп,който от 2 дни правеше едно и също,отваряше една поредица документи и скролера просто си вършеше работата пред жадния поглед.Всяка следваща дума разпалваше желанието да продължа още по-кръвожадно да чета страница по страница.Сега осъзнавайки,че дори не съм допрочела последната (или предпоследна ) част от драмата поглъщаща ме от призказната историйка. Засмях се на себе си при мисълта че съм се вманиачила достатъчно,за да изплаша съквартирантите ми – естествен отговор на 24 часовата ми несменяема поза на кухненската маса,погълната изцяло от компютъра, и със слушалки на ушите,премахвайки всяка реалност около мен.Всъщност ясно откроявах реалността от чудноватата книга,интерсът към която бе породил филма по първата й част.Но музиката беше дори по-убийствена от редящите се думи и прозиращата сладка приказка за добрите вампири и истинската любов между хищника и жертвата(каквито трябва да са те – врагове в природата). Не,че като засилвах опустошителното душене с музика,щях да сподавя тъпото и познато чувство,което безобидното наглед филмче беше повдигнало преди седмица,неподозиращо за последвалия небивал интерес и всяко следващо превъртане и превъртане на лентата.Но всъщност до един момент се убеждавах,че просто съм завладяна от идеализираните образи в книгата.Но колко безутешно прозираше желанието да се заловя за някоя сладка мечта,че някъде там на пук на напълно нереалната книжка(книжки), ще си открия моя вампир- „точно моя тип дрога“,о колко познато звучеше това като реплика и във филма,и в малките букви по белите страници – и в живота.И преди да сте ме обявили за една от тези тотално побъркали се както винаги покрай такива филми хора,да ви уверя,че по никакъв начин „вампир“ не означава култ към това митично същество и прочие. Какво определях като образа на Едуард Кълън за мен – сродната душа,смътната надежда,че някъде там има едно същество което ще се превърне в малкия ми пристан сред бурите на иначе и без това откачения живот. Впечатляващо е как такива неща могат да отключат и най-дебелите врати и ключалки на най-закътаните малки стаички в съзнанието.Още се боря с мисълта дали да спра ромоленето по клавиатурата и отново да се върна към следващата част от историята. Но и объркването и напиращите сълзи,там където изобщо не бяха най-напрегнатите моменти в сюжета на този сюрреалистичен свят поддикнаха желанието ми за писане удивително силно. През последните 24 часа ,станала само да си взема кафе и да хапна един сандвич за да не припадна по някое време,очите ми се насъллзяваха повече от колкото ми се искаше, и със страх осъзнавайки че не са породени точно от сърцераздирателните драми на героите.И още по-уплашено осъзнавам,че ме задушава собствения ми ужас от онова гадно чувство,което се появяваше всеки път когато наоколо закръжаваше нещо белязано с думата „любов“ ,,а именно – самотата. И колкото и хиляди пъти да съм писала за това,надявайки се че тихото споделяне в статиите ще намали може би поне малко болезнения стон изпод гърдите ми, за съжеление,не можех да обуздая паниката и сега. И в момента,в който стигнах до тоалетната ,избягваща погледите на нищо не разбиращите момиче и момче в стаята, оставайки сама просто се задавих в тихи ридания. И защо? Не изглежда нещо да се е случило в и без това не много интересния ми живот,както се наблюдава и във всяка следваща картина,която не се различава по мрачност от предишните.Смътна усмивка и успях да чуя отново ,макар и по-разхвърляни от внезапната буря,мислите ми… Изпъкна една по- различна творба от останалите, по-щастлива някак си.. И точно в този глух момент, и очи стискащи невярващо взеха под внимание нов човек покрай мен,или поне в мислите ми.Ужасяващо опасно до мен беше дори да си го помисля и просто загледах стената с тъпия и празен поглед. Смут и отказ , и темата в главата ми приключи. Няма за какво да се притеснявам,нито да прибързвам с заключенията на дивото си съзнание.Но имаше друго,кривата ми усмивка огледалото показа фалшивия опит за успокоение.И равновесието под привидно спокойния ми тон на лицето беше невероятно разклатено.И незнам кое ме плаши повече, частта със самотата … или поредна буря в малката ми главица,с НЕ -приказен край без съмнение .Заслужава ли си?И просто предпочетох умората да ме обуздае и унесе.

Важен е пътя,не крайната му цел

 

Идва момент ,когато се налага да преосмислиш живота си. Да промениш нещо,да прекъснеш нещо,и да започнеш друго.. А тези моменти може да са повече от един. Аз лично съм имала доста такива момента в живота си,и не всеки път съм взимала правилните решения.За тогавашния момент може би,но като се обърна назад във времето,осъзнавам колко хиляди грешки съм направила.Но .. това е човешко качество,да грешим.. важното в случая е да осъзнаем грешките си и да не ги повтаряме за в бъдеще.

За съжеление, последната една година бях в такова положение,че непрекъснато правех грешка след грешка, а след това ги повтарях..До някаква степен тези прегрешения ми помогнаха да преодолея нещо, което исках да преодолея, но пък ми създадоха твърде много други грижи и усложнения.Не съжелявам за направените избори,но не се и гордея с някои от тях.

Преди точно една година бях в най-лабилното си състояние,трудно преживявах раздяла със скъп човек и преди навърша 19тия си рожден ден,взех решението да не си го слагам толкова на сърцето,да се възползвам от всяка дадена ми възможност, и да задоволявам всяко свое желание и прищявка.Сгреших.Това е от типа грешки заради, които е възможно да нараниш някого… И ще кажеш защо не, нали не наранявам себе си – но колкото и огорчен да си от живота,от хората и дори от всичко,еденствения виновник за това си единствено ти..И дори ти да си наранения, това са двустранни отношения и не бива да изкарваш виновен другия човек. Има и друго – докато не допуснеш да те наранят,не осъзнаваш много неща.Имам един съвет към всички,и може би съм го казвала хиляди пъти,но пак ще се повторя : Допускайте хората до себе си, опознайте хората около себе си.. Не се затваряйте,защитната стена не е решение на нищо и не е способна да ви предпази,по-скоро наранява.Вярвайте в хората.

И днес навършила заветните 20 години, се обръщам и виждам колко хора съм наранила, колко ощастливила.. И си правя една равносметка на загубите и победите в живота си. Имам значително количество лични победи, и малко, но исински загуби. Било то на хора,било то на чувства и дори мамка му,на материални неща – но с сантиментална стойност. Факт е, че докато не загубиш нещо не осъзнаваш колко е било важно за теб,но друг е фактът,че не трябва да се живее с миналите грешки и с миналото като цяло. Живота продължава и е само един. Казват “пушенето вреди”…окей така е, но ми харесва.Какво ми харесва в тази отрова ли – ами незнам .. Но това съм аз.

И като казвам, че живота е един – обърнете внимание – не съветвам да се живее ден за ден.Но и не трябва да се заравяш в бъдещите планове и да пропускаш настоящето… Защото днес може да е последния ти ден, направи така че той да е изминал ползотворно за теб и хората около теб. А когато на другата сутрин се събудиш жив и здрав, се усмихваш защото вчерашния ден е бил прекрасен,а днешния би могъл да бъде още по-хубав. А земята се върти и живота си върви.. От това как ще го изживееш зависи дали ще бъдеш запомнен… може би не в историческите хроники на света,но пък в историческите хроники на твоето семейство,на любимите хора, на децата , на внуците и на техните внуци.

“Бъди човек,а не човече.” И когато пред теб стои избор, спри се и помисли,както мисля и аз да правя занапред… за кого го правиш, и ще навредиш ли на някого или на себе си. А ако не си помислил и си направил грешка,да се надяваме че няма да е фатална и че няма да я повторим.

Може би съм порастнала, може би никога няма да порастна … Но знам , че искам когато се обърна назад да видя след себе си пълноценно изживян живот и да не съжаля за нито една постъпка, да видя грешките си и да си кажа “ да сгреших,но беше за добро и се поучих”. Надявам се всеки да има този късмет и дай Боже, наследниците ни да чуват “ поучи се от баба ти/дядо ти”. Но така или иначе всички се раждаме от едно място и си отиваме на едно място. А не е важна крайната точка,защото за всички тя е една и съща… важен е пътят ни извървян до там и чувствата бушували по него.